Живеем в преситен свят. Калните, стръмни пътища останаха в миналото, заменихме ги с магистрали. С умиление и с още повече страх си спомняме за филиите с олио и червен пипер. Чорбаливата манджа на баба, която се ядеше с гладни, натопени залъци хляб остана назад във времето. Днес сме съвременни и свръхгрижовни родители и на ум не ни идва да включим в менюто на децата си някоя гозба от опустялото минало на дедите си, камо ли да ги възпитаваме, така както те възпитаваха нас в детството. Важното е да сме материално по-добре и да даваме всичко от себе си, в стремежа си детето ни да има най-доброто.
В по-голямата част от случаите това е присъщо на майките, за които синът дори и на 50 си остава тяхното „малко момче“, което наричат по галено име. Всеизвестният майчински инстинкт кара майките да обичат детето си повече от себе си, да се грижат първо за неговите нужди и едва след това за всичко останало. В тази диада бащата няма място.
Някои родители стигат до там, че не успяват да контролират родителската си намеса, дори когато отрочетата са се превърнали във възрастни хора. Едни много добри майки, които са толкова загрижени за своите деца, че не осъзнават как им отнемат правото на самостоятелност. В добрината си те могат да стигнат до крайности, които основно подхранват мързела и удобството на подрастващия юноша.
Защо му е на едно дете, да бъде самостоятелно, да се справя само с трудностите в живота, да работи, да учи, като зад него стои един свръхобгрижващ родител? В този случай младежът се настанява удобно на семейния трон и всички трябва да му се подчиняват. Той се превръща във властелина на къщата, а всички останали са длъжни да задоволяват желанията му. Татко ще носи, а мама ще меси.
Свръхпротективността не ни е добър приятел. Добронамерената майка, която непрестанно кръжи около пиленцето си и постоянно го закриля, не позволява на детето да опознае външния реален свят. Детето е лишено от възможността да се развива нормално, а с това и да допуска своите грешки, а успоредно с това да се учи от тях.
Повечето свръхгрижовни родители не могат да осъзнаят своето деструктивно поведение. То не може да бъде укорено, защото е продиктувано от добрите им намерения.
Не всичко, което е добро за детето е полезно за живота му. Майката и детето остават за цял живот задушени от непрерязаната на време пъпна връв. Тя се идентифицира само с детето и говори от негово име.
Тийнейджърът дори и да има някакви задължения, то те са формални и след като не ги изпълни, мама ще направи всичко вместо него. Така се пишат домашни, дипломни работи, а на по-късен етап ако реши да се социализира, властният родител ще му намери подходяща работа в спокойна среда.
Родители, които не успяват да отделят детето от себе си и да му дадат необходимата самостоятелност го поставят на инвалидната количка на живота докато смъртта ги раздели.
Много трудно е да се очаква от един такъв презадоволен млад човек някой ден той на свой ред да създава семейство и да се грижи за деца и възрастни родители. Не защото няма да иска, просто няма да има тези умения. Това на свой ред води до ниска самооценка, неумение за взимане на решения и тотална зависимост.
Спомняте ли си онзи разказ за добрия човек който видял в гората един пашкул висящ на дърво. Докато го оглеждал с любопитство от една малка пукнатина започнала да се опитва да излезе пеперуда. Помръдвала, натискала с крачета, опитвала се да прокара крилце, но не можела да излезе и притихнала, а на човекът вече му изглеждало, че пеперудата няма сили и е направила всичко възможно за да излезе. Тогава той Човекът, решил, че ще помогне и с нож разтворил пашкула, за да може тя свободно да излезе. И разбира се тя излязла веднага. Но телцето й било немощно, едва се движела, а крилете й били все още недоразвити. Човекът стоял и чакал пеперудата да полети, нали все пак й направил добро, и й помогнал с такова желание…..но това никога не се случило. Крилете й така и незакрепнали, защото човекът не знаел нещо много важно. Трудността да излезе от пашкула бил жизненоважен за нея, за да може течността от тялото й да премине в крилата, а така те да се разгърнат и тя да може да полети.
Това и ние като свръхгрижовни родители забравяме. Пренебрегваме положителната роля на трудностите, заклеймяваме злото, превръщаме се в доживотна утроба, клетка за своите деца. И няма излизане, а защо ли това е необходимо? Толкова е трудно да се лети!
Д-р Катя Пенева тел. за контакти 0897 25 81 81
e-mail: [email protected]
Катя Пенева също съм в тази насока но обратно нас как да оставят едно малко бебе търкаляйки се и на ръката да се обърне ти как го измисли та това са м бебета не ги взимат на ръце до като е малко детето се гледа плътно до него ,колко бебета починали от задушаване и не внимание опровергавам ващо мислене когато пораснат само ще се оправят
Здравейте, в случая не говоря за грижа за малки бебета, а за отраснали зрели хора с презрели родители. Малкото бебе, детето до седем години е съвсем различен казус. Като родител и като психолог никога не съм си оставяла децата да плачат. Имаше една народна приказка “ Девет месеца на сърце и три години на ръце“- следвайте я!