Любимият човек повече не може да ни разочарова!
През целия си живот трупаме знания за света около нас, но за съжаление с тях натрупваме и множество страхове и тревоги за бъдещи събития. Това до голяма степен се дължи на важността, която влагаме в очакванията си за някого или нещо.
Влюбваме се и се надяваме събитията във връзката ни да се развият по определен положителен начин, но когато това се случи обратно на нашите планове ние губим почва под краката си. В главата ни се очертават апокалиптични картини на раздяла и предателство. Завъртаме се във филм с драматична развръзка и броим дните до финалните кадри. Малко по-малко неприятните спомени претъпяват хубавите емоционални преживявания на любов, които сме имали в моменти на очакване и чувствата ни започват да охладняват. Преди всичко да е приключило окончателно е добре да осъзнаем защо толкова много надежди сме влагали в отношенията си с другия.
Много често зад чистото ни духовно чувство на любов стоят нашите материални интереси или чисто физическия страх дали ще се справим сами финансово и емоционално в живота. На ясно сме, че човек не е добре да е сам и с ползите от подкрепата на нашия партньор. Най-вероятно си даваме сметка, че една разлъка много повече ще затрудни намеренията ни или ще ги осуети за дълго време.
Решението за раздяла се взима много трудно и дори и интуитивно да усещаме с душата си, че другият вече не е човекът за нас, рационалният ни ум намира десетки логични причини за да ни откаже от намерението ни, с което разбира се тотално губим.
Питам се колко са тези от вас, които са напуснали своя партньор и след време съжаляват за своя избор? И въпреки всичко, човек много трудно се решава на такава стъпка, осъзнавайки важността й и усложненията, които биха могли да настъпят.
Ако успеем да отстраним тези тревоги и да ги подкрепим с доказателства за собствения ни ресурс за справяне с предизвикателствата на живота този страх изчезва, а заедно с него и важността на събитието раздяла. В душите ни се настанява, воля, упоритост, надежда и смелост. Можем да продължим пътя си сами и дали някой след време ще избере да е с нас в този път или няма си е негов избор и ние нямаме основание за отчаяние. Каквото сме решили да постигнем ще го постигнем сами без да се налага да имаме постоянен придружител по пътя.
Но всъщност можем ли толкова много да желаем нещо без то да е важно за нас? Животът ни свободен от очаквания и страхове, много лесно се превръща в пълноценен и щастлив. Любимият човек повече не може да ме разочарова, защото той има своята свободна воля да си тръгне, когато пожелае и да продължи живота си без мен, аз мога само да съм му благодарна, че си тръгва вместо да загуби любовта си жертвайки се за моите желания. Правим всичко, както ни харесва, без да подчиняваме свободната воля на другия човек и му даваме свободата да бъде щастлив със или без нас. По-добре да се откажем да притежаваме другия и на вместо това да продължаваме да развиваме себе си следвайки мечтите си.
Никой не можеш да задължиш да те обича против волята си и за това той няма вина. Давайки свобода ние получаваме същото.
Може би ви се струва много лесно на думи, но как така да премахнем важността на човека до нас? Не подценяваме ли стойността на присъствието му? Убедена съм, че когато говорим за раздяла с любим човек ние я свързваме със загуба, в този случай е добре да си дадем сметка какво точно губим. По какъв начин ще се промени живота ни след тази раздяла? Склонни ли сме да приемем, че този факт ще промени живота ни към по-добро? Ако човек винаги е следвал своите пътища и е разчитал на собствените си сили, аз лично не виждам какво страшно има в една раздяла. Просто живота си продължава с един прибор по-малко на масата.
До къде се простират правата ни върху другите ли? Само до там, до където започват техните права и тяхната свобода. „Аз не искам другия да си тръгва защото ще умра от мъка по него и ще направя всичко възможно за да противодействам на това“. А къде е свободната воля на другия човек? Къде е правото му да прави своите избори за това с кой, как и с кого да живее. Как ще се отнесем към добронамереното желание на някой да ни задържи до себе си въпреки волята ни? Ние не можем да бъдем нечие притежание, дори и семейният договор не може да ни вмени това. Ние можем да сме част от нечий живот, но само тогава, когато някой добронамерено ни допусне в душата си.
Д-р Катя Пенева тел. за контакти 0897 25 81 81
e-mail: [email protected]