четвъртък, май 19, 2022
НачалоВодещи новиниД-р Катя Пенева-любовен психотерапевт: Да се страхуваш не е страшно, страшното е...

Д-р Катя Пенева-любовен психотерапевт: Да се страхуваш не е страшно, страшното е когато не си го признаваш

Психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читателите на Burgascity.com. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на [email protected]

Ние човеците често изпитваме страх. Преживяваме чувство на несигурност, което обзема мислите ни, превзема живота ни, прави ни уязвими и несигурни, подчинява ни и ние също като малките деца се отказваме да поемем контрол над живота си, опитвайки се да преборим тъмната нощ със запалена клечка кибрит.

Много често в живота на порасналите хора, духовната тъмнината е тази която с години може да затъмни преживяванията на щастие и оптимизъм. Страхуваме се от безсилието си пред постоянните неизвестности на живота си. Страхуваме се когато заспиваме, страхуваме се от утрото на новия ден, страхуваме се от това, което сме оставили зад гърба си, защото там в миналото сме погребали жива болката на нерешените си конфликти. Страхуваме се да покажем истинските си чувства и преживявания, защото не знаем как ще бъдат приети от най-близките ни хора. И както каза скоро една моя клиентка: -„Страхувам се и не зная от какво точно се страхувам. Мисля, че се страхувам от самия страх“. А когато се страхуваме от всичко, което ни заобикаля в живота ни, то най-логично е да се страхуваме от липсата си на знания и способности да се справяме с житейски ситуации от различен тип.  И ако мога да перифразирам думите на моята клиентка, то много често се страхуваме не от конкретните грижи и проблеми, които по естествен начин съпътстват живота ни, а от липсата ни на знания и умения за справяне с неизвестностите пред нас. Склонни сме да увластяваме чувството си на страх, превръщайки го в основен страж на съдбата си. „ Страх лозе пази“ се казваше в една стара поговорка и ако приемем буквалното й значение, бихме могли да предположим, че единственото нещо, което ще ни предпази от бурите в живота е да забием парцалено плашило в градината на живота си и наивно да вярваме, че то ще ни защити от семейната градушка през пролетта. Собственото ни безсилие ни поставя в ролята на генномодефицирани растения, които не могат да се справят с проблемите си без медикаментозната рецепта на психиатъра . И наистина е много трудно да се съпротивляваш на чувството си на страх, без да можеш да го идентифицираш. „Страхът от самия страх“ е зов за помощ! Собственото ни безсилие в такива моменти ни мотивира да потърсим, някой който да разбере болката ни без да ни обвинява. Търсим човека до нас, който да ни обича, да ни приеме такива каквито сме в дните ни на страдание. И сякаш точно в този миг на споделяне идва истинския кураж на човека, решил да сподели уязвимостта си. Да се страхуваш не е страшно. Страшното е когато не си го признаваш. Страшното е когато отказваш да приемеш човешките си слабости и презираш всичко онова, което те прави неспособен да погледнеш в бъдещето на живота си, отчитайки загубите в миналото си. Мисля си, че всички ние се страхуваме. Страхуваме се да обичаме, за да не бъдем разлюбени. Страхуваме се да бъдем свързани с човека, от който най-много се нуждаем за да не бъдем изоставени или наранени. Страхуваме се да работим работата, която най-много харесваме, за да не бъдем усмяни. Болезнено се страхуваме се да се разделим с партньорите си, които отдавна вече сме престанали да обичаме, страхуваме се от битието си, страхуваме се от безсилието си да направим промяна в живота си.

Да, страхуваме се, мисля че по-скоро се срамуваме да не би в очите на собственото ни достойнство, на собствената ни съвест никога повече да не можем да си позволим бъдем рицари на смелостта. Мисля си, че всъщност много ни е удобно да се страхуваме, ей така от самия страх. Защото тогава можем да консервираме емоциите си без да им даваме правото на копнеж. А живота ни е като прелетен порив, който се нуждае от полет. И макар с настъпването на есента, щъркелите да отлитат на юг, за да опазят живота си от измръзването през зимата, то всяка ранна пролет те прелитат хиляди километри обратно за да се върнат в родината на своя първи полет.

И ние като тях всяка пролет се изпълваме с вяра и излизаме от зимата на личните ни страхове, които са залостели портите на любовта ни към хората около нас. И сякаш политаме нагоре, преодолявайки ограниченията на пространството и все по-смело и по-смело преследваме мечтите си пред нас.

Д-р Катя Пенева тел. за контакти 0897 25 81 81

e-mail: [email protected]

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Most Popular