петък, април 9, 2021
Начало Водещи новини Д-р Катя Пенева-любовен психотерапевт: Когато си позволяваме да обиждаме...

Д-р Катя Пенева-любовен психотерапевт: Когато си позволяваме да обиждаме…

Всичко е много хубаво, докато още се опознаваме и не сме свалили розовите очила. За съжаление проблемите ни идват едва след като уж вече сме се опознали и сме се приели, такива каквито сме и когато заживеем под един покрив или пък се оженим.

Страхотната дама с блестяща коса и перфектен маникюр се превръща в домашната ви вещица с чорлава коса и размъкнат напоен с миризмата на яхния анцуг, заядлива и преждевременно състарена жена. А той неустоимият мъж, по който припадаха всички момичета, освен че е взел да пуска шкембе, се разхожда по долни гащи из къщата и главата му е постоянно в хладилника за да яде. Тук метаморфозата е убийствена и проблемът не е сякаш в това, а в начина ни на приемане на новата ситуация, която ни изправя един срещу друг в играта за надмощие.

И тогава сме готови на всичко за да унижим другия и да изтъкнем себе си. Да му създадем чувство на вина, за да го накараме да коленичи пред нас и да ни е благодарен, че едвам го търпим.

Не! По-добре е да си го моделираме по-наш образец, защото само ние знаем какво е най-добро за него, като го накараме да се страхува, че ще го напуснем, ако не изпълнява нашите желания. Ще го подтикнем да се почувства непълноценен и да ни ревнува, споделяйки с него колко по-добри варианти за интимен партньор сме имали, ама на!- той е виновен защото ни е подвел с милото си държание, не той просто ни е излъгал, правейки се на по-добър, отколкото е.

И тогава следва: „ Добре, че съм аз да те търпя“, „ Ти за каква се помисли“. Изречени от най-близкия ни човек, тези думи нараняват и ни създават усещане за малоценност, спъват бъдещите ни изяви и ни правят по-нерешителни и по-слаби. По-лошият вариант са целенасочените обиди и подценяването от страна на партньора. Защо човек, който до вчера е твърдял, че ни обича безумно, днес ни обижда и мачка? А защо сме зли и нападателни с човека до себе си, който все още обичаме? Дали от поведението ни не лъха страх, че ние не сме достатъчно добри за него и той скоро може да се огледа за друга партньорка, с която да ни замени?

Твърде много страхове! Защото нашата несигурност в собствените ни качества, в стойността ни като личности произвежда обидите, които отправяме към другия. И винаги сме точно в целта, защото в съвместния ни живот сме изучили слабите му места  за да можем да го атакуваме правилно. Той може да ни отвърне по същия начин, но може и да си замълчи. При всички положения обидата не се разтваря от само себе си във въздуха и болката от нея не изчезва без следа. Разбира се за това няма универсална противоотрова. Но бихме могли да разберем каква е причината за нашата уязвимост  и тогава връщайки се в миналото си ще видим онази рани, които не сме успели да превърнем в сила. Нещо което сме покрили в забравата на времето, но продължава да ни гнети. Така обидите на отсрещната страна се превръщат в отрова, която дълго горчи. И дали имаме смелостта да си признаем, че слабостите ни не са престъпление, а са част от човешката ни красота да бъдем несъвършени или пък приемайки навътре отровните думи да продължаваме да се самообвиняваме за собствените си дефицити.

За мен по-страшното е когато си мислим, че можем да сме съвършени и да продължаваме да опровергаваме твърденията на другия, за да му докажем, че не е прав в оценката си. Трудно е когато на слабите си места гледаме като негативи, а не като качества върху които имаме потенциала да развиваме във времето, стига това да ни стане приоритет. По скоро тук е нашата самооценка за собствените ни постижения като уникални личности, а не като сянката подкрепяща другия. Защото не е важно какво казва и мисли партньорът ни за нас, по-важно е каква стойност ние придаваме на казаното от него.

Ако всеки следва своя път на развитие и никога не губи своята посока, едва ли ще има нещо, което да намали скоростта му към собствената му цел.

Обидите не са за да ни огорчат, те по-скоро ни показват, че не сме безпогрешни, не сме идеални в стремежа си да превръщаме всяка една трудност в победа.

Оценката на другия не е присъда и не си струва постоянно да се стремим към утвърждаване, загърбвайки собствената си уникалност. Да, одобрението създава приятно усещане, но ако цената е постоянно да се нагаждаме към изискванията и очакванията на другия, то къде е нашата посока и нашия път? А струва ли си?

Д-р Катя Пенева тел. за контакти 0897 25 81 81

e-mail: [email protected]

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Most Popular