Катя Пенева-любовен психотерапевт: Съвременната българка в прехода на реализма

Катя Пенева-любовен психотерапевт: Съвременната българка в прехода на реализма

Вървя по улиците и се заглеждам в лицата ви. Замислени и делови, независими, прекрачили прага на вътрешния си комфорт. Не е малко историческият път, който сме изминали във времето  за да достигнем до тук.

Само до преди един век съдбата на жените  е предопределяна от обществото, а правата им от семейните отношения с мъжете.

През социализма майките ни станаха равноправни. Образът на жената се развиваше и напредваше успоредно с този на  съпруга й в професионалната сфера. Всяка майка беше пример и гордост за своето малко момиченце. Тогава ние децата бяхме благодарни, че имаме неравноправни и зависими  баби, които бяха съхранили традицията и уюта на дома и с удоволствие ни отглеждаха, докато българските ни майки работеха от сутрин до вечер и се изявяваха като общественички.

Ние днешните съвременнички отраснахме между патриархалната и социалистическата традиция на две поколения жени. Още с удоволствие си спомням месените козунаци и аромата на домашно ястие сготвено от баба в старата къща и усещането ми за гордост от професионалните постижения на мама.

Така пораснахме големи жени и в началото на 90-те години на преход и социални промени понесохме товара и опита на две поколения преди нас. В пътя на никъде се опитахме да съхраним традицията. Бързахме да потретим примера и да надградим. Да се омъжим рано, да завъртим дом, да обгрижим съпрузите си, да отгледаме децата си с любов. Да ходим на  работа и ако може никога да не сме уморени и винаги в настроение.

Семейството и професията ни  бяха религия, олтар на който всекидневно отдавахме в жертва късче по късче от младостта си.

Бяхме се превърнали в жените оркестър. Страхувахме се да не загубим държавните си заплати и в същото време да не нарушим структурата на семействата си, които по онова време бяха храм за всяка една от нас.

В онези години все още се намираше добра работа с прилично заплащане и висшето образование не беше задължително изискване. Децата ни израснаха по детските градини, защото социалистическите ни баби продължаваха да работят. Ден след ден почти съвършено изпълнявахме непосилните си задължения.

А прехода не свършваше и времената ставаха все по-вълчи. Съкращения, уволнения, подбор на персонала с най-високо образование и най-добра квалификация. Синята демокрация ежедневно ни  инжектираше страх и ужас от предстоящото бъдеще. Един не лек период на живот, в който обществото ни поставяше непосилни изисквания върху женските ни рамене. Някой от нас загубиха държавните си постове, други пробваха да се реализират в частния бизнес. Опитвахме се с неистови сили да се задържим над повърхността.

Бързо променящата се социална ситуация изискваше от нас и високо образование, дипломи, квалификация. Така някъде почти преполовили живота си, в лоното на зрелостта напълнихме университетите и натоварихме каруците си с още товар. Бяхме на прага на реалността да си повярваме, че вече сме напълно реализирани- омъжени  с дом и деца, с по две коли и семейно жилище, с високо образование, престижна работа, с достатъчно пари. Едно мигновено щастие, в което се чудиш как да балансираш тежкия товар върху тялото си за да не пропуснеш да сготвиш на семейството и да почистиш в къщи, да изпратиш детето до училище и да отидеш на работа, да отвориш книгите за да си подготвиш дипломната си работа. Да се усмихнеш на вечно недоволния си съпруг и да му кажеш, че все още си очарована от присъствието му в живота си.

Да, на ръба на точно това щастие много от нас не успяха да запазят равновесие. Катурнахме се, защото тежестта и отговорностите ни дойдоха в повече.

Така в средата на нищото с отгледани деца и разбити семейства, трябваше да отстояваме новия образ на реализираната високообразована и самотна жена.

Днес все по-често чувам как подрастващата Ева тръшва вратите на майчиния дом и казва: „Не искам да съм като баба, не искам да съм като теб! Ще уча и ще живея в чужбина!“.

И  докато следваме безмилостния ход на живота си и с достойнство отстояваме женското си несъвършенство може и да дочакаме един ден писмо от най-после реализираната си, съвременна внучка в странство.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Loading Facebook Comments ...