My Weblog: kutahya web tasarim umraniye elektrikci uskudar elektrikci umraniye elektrikci istanbul elektrikci satis egitimi cekmekoy elektrikci uskudar kornis montaj umraniye kornis montaj atasehir elektrikci beykoz elektrikci

От витрината

/howandwhy.ro

Броят на хората с Rh отрицателна кръв (Rh) е 15% от общия брой на населението на Земята. Има много предположения за това кои са тези хора.

Хората с отрицателен Rh фактор са специални

Някои теолози са убедени, че отрицателният Rh фактор е знак за техния „Божествен“ произход.

Нека да разберем откъде се е появила тази особеност и кои са тези хора.

Rh е открит сравнително скоро, през 1940 година. Оттогава този фактор постоянно се изучава от експертите. И учените са направили някои много интересни заключения относно този фактор.

Първо, както считат учените, човекът е произлязъл от маймуната, но пък всички примати са Rh положителни. Тогава откъде се е появил отрицателният?

Проведени са и изследвания  у кои народи по-често, като процент, се среща тази група.

Изводите вкарват учените в още по-неразбираема ситуация. Голям процент от „отрицателните“ са от народ, за чийто точен произход нищо не се знае – испанските баски. Още повече има само между евреите и самаряните.

Много мистерии витаят около произхода на кръвна група и ДНК, както и за здравето на хората. Но ако имате кръвна група с отрицателен РН, вашият произход е почти мистичен. Тази кръв е много устойчива на заболявания, както и на ХИВ, твърдят много от учените.

Спецовете са открили шокиращи разлики в кръвта на хората с отрицателен и положителен резус фактор. Тези, които имат РН отрицателен са интелигентни над средното ниво, медиуми, имат по-ниска телесна температура, по са устойчиви на топлина и високи градуси, не могат да получават кръв от РН положителен донор. На външен вид има червеникава или много тъмна коса, зелени или тъмнокафяви очи. Някои от тях дори имат допълнителни прешлени и ребра.

Отрицателната кръв не наследява оригиналния еволюционен път, а някой отвън е извършил интервенцията. Предполага се, че едва три процента от нашата ДНК е функционираща, другата е излишна.Това откритие накарало много учени да мислят, че нашия генетичен код е „написан” от извънземен „програмист”. В Ирак са намерени хиляди шумерски табели, които ясно показват кой е извършил това.

Геният, променил човешкия род е Анунаки, чийто символ са две преплетени змии. И въпреки че всички религии крият това, той е създал човешкия род. Това е високоразвита в технологично отношение и интелигентна нация на влечуги от планетата Нибиру.Те превръщат Земята в своя колония, след потопа на Атлантида и Лемурия.

Членовете на кралските фамилии влизат в брак с роднини, заради отрицателната си кръв, която не може да се смеси с положителен донор. Затова и кралица Елисавета Втора е втора братовчедка на принц Филип, нейния съпруг. Фразата „синя кръв” идва от РН отрицателна, защото при окисляване тя става синя, понеже съдържа повече мед. Докато останалите кръвни групи са по-богати на желязо.

Отрицателната кръвна група е важна, защото всички американски президенти са в близки или далечни роднински връзки. А от такива елитни семейства излизат личности като Том Ханкс, Хю Хефнър, Мадона, Брад Пит, Селин Дион и много други.

„Отрицателните“ хора в по-голямата си част имат висок коефициент на интелигентност. Сред тях се срещат всякакви мистични личности, медиуми и екстрасенси.

Някои свързват произхода на Rh със сливането на хора и извънземни същества. Това, че ТЕ са били на нашата планета, някои считат за доказано.

Експертите казват, че е невъзможно да се клонират такива хора.

Нивото на „отрицателните“ остава непроменено досега. Проучванията показват, че мутацията е настъпила преди около 35 хиляди години.

Източник: lifesmilesgo/topactualno.com

Pinterest

Кехлибарът е вкаменена смола от иглолистните и някои широколистни дървета. Той се е появил на земята няколко милиона години преди нашата ера. В онези далечни времена климатът на Фино-Скандинавските планини бил горещ, там растели гъсти субтропични и иглолистни гори. Морските бури и ураганите, връхлитащи от Балтийско море, чупели клоните, поваляли и изтръгвали из корен столетни дървета. В тихи дни под лъчите на палещото слънце от повалените дървета се отделяла смола. На мястото на унищожените гори израствали нови. Това се повтаряло в продължение на милиони години. Смолата се натрупвала, втвърдявала се и морските вълни я отвличали в морето, където постепенно се превръщала в кехлибар.

В своя трактат „За земните пластове“ М.‍В. Ломоносов пише: „Който не възприема тези ясни доказателства, нека послуша какво разказват включените в кехлибара насекоми: и така, ние кацнахме върху изтичащата от дърветата смола, която беше лепкава, задържаше ни и ни пленяваше и като непрекъснато се изливаше, ни покри и обхвана отвсякъде. После стана земетресение, нашата гориста местност потъна и надигналото се море я покри.“

Балтийските находища са най-големите в света. Освен това залежи от кехлибар се срещат край бреговете на някои северни реки и морета — край Печора, в Южен Сахалин, в Урал, по бреговете на Днепър, а също така в Дания, Полша, Англия, Франция и Германия. В природата кехлибарът се среща като дребни зърна и на едри късове, стигащи понякога до няколко килограма. Той е извънредно крехък и лесно се поддава на шлифоване и полиране. Някои народи приписват на този „камък“ лечебни свойства, но да се вярва в изцеление с помощта на скъпоценни камъни е също така нелепо, както и в талисманите, които уж носят щастие. След сражението при Ватерло в много от убитите пруски офицери били намерени амулети с полускъпоценни камъни, а самият Наполеон, който загубил сражението, носел на гърдите си като талисман брилянт от 34 карата, който въпреки това не го спасил от поражение.

За кехлибара също има много легенди. В тях златистите камъни са наречени ту „слънчеви петна, застинали на дъното на студените морета“, ту „горещи сълзи по загинали герои“. Една от легендите е много близка по съдържание до известния древногръцки мит за Икар.

В нея се разказва за восъчното ангелче от коледната елха, което изхвръкнало през отвореното прозорче и цяла нощ летяло над прибалтийските страни. Като видяло как рицарите от Тевтонския орден издевателствуват над покорените племена, ангелчето заплакало. От неговите сълзи и от сълзите на нещастните вдовици и сирачета Балтийско море станало солено. А когато настъпило утрото, ангелът се стопил в слънчевите лъчи, восъчните капки паднали в морето и се превърнали в кехлибар.

Кехлибар на руски е янтар. По звучене тази дума е близка до литовското название на този слънчев камък — гинтарис. Среща се различно оцветен кехлибар — златистожълт, портокаловочервен и светлокафяв. Освен това кехлибарът бива прозрачен, матов и полупрозрачен. Последният се цени повече от първите два, но най-скъп е кехлибарът с включени в него насекоми.

В Сенегамбия — страна, намираща се в Източна Африка между басейните на реките Гамбия и Рио Качео, недалеч от Казаманса — разказват интересна история, свързана с кехлибара.

В средата на XIX в. сред хората на земята Хабу — мандингите и фуламите — се появил бял човек, чиито коси имали цвета на сух бамбук. Този европеец не знаел местните наречия, нито испански, френски или английски и продавал на туземците малки фигурки на слончета, биволи и петнисти пантери, изработени от полупрозрачен жълт камък. Щом научил за пришелеца, вождът на мандингите Фута Джалон поканил търговеца в полуевропейското си жилище, покрито с позлатени коруби от морски костенурки вместо с керемиди. Като го нагостил с най-изисканите блюда на Сенегамбия и го почерпил с опияняващо питие, приготвено от сока на перестите палми, Фута Джалон разменил някои стоки с него. Вождът на мандингите дал на белия търговец четири слонски бивника, а в замяна на това получил гладко полирано парче кехлибар, заоблено от едната страна, с включена вътре в него муха. Когато търговецът си заминал, Фута Джалон показал купения камък на жена си и 16-годишния си син Бартутим. Последният толкова го харесал, че се осмелил да помоли баща си да му го даде срещу един златен кован колан. Фута Джалон отказал да го размени. Той поставил кехлибара на прозореца, където обикновено имало различни сладки неща и се разхождали термити и огромни бели мравки, легнал на тръстиковата рогозка и заспал. Когато се събудил, не намерил кехлибара на прозореца. Вождът много се учудил — в Сенегамбия жилищата нямали нито катинари, нито дори врати, тук не знаели какво е кражба. Даже сенегалските цигани лахобе от Казаманса никога не вземали чужди вещи. Ако някой пътешественик загубел нещо, дори това да било златна монета, туземецът, който я намерел, бил длъжен непременно да му я върне. Така било тук от незапомнени времена. Освен това никой не би посмял да влезе в двора на мандингите без позволение на собственика или членовете на семейството му. Подозрението паднало върху сина му. Фута Джалон извикал Бартутим и му заповядал да върне златистото камъче с мухата в него на мястото му. Юношата се обидил, взел пушката си и завинаги напуснал бащиния дом. След година, малко преди да настъпи дъждовният сезон, Фута Джалон, като копаел в двора под прозореца си, за да извади фъстъци, разровил с лопатата мравуняк и открил в него загубената вещ. Крадци се оказали белите мравки, които отмъкнали кехлибара от дъската на прозореца в жилището си. Вождът на мандингите намерил в джунглата сина си и два пъти му се поклонил, както се кланят хората от земята Хабу, когато допуснат непоправима грешка или несправедливост…

Забележителните майстори от прибалтийските страни още в древността шлифовали кехлибара, добиван по бреговете на Балтийско море, и го използували за направата на цигарета, огърлици и брошки, а също за изработване на фигурки на всевъзможни забавни животни. Търсенето на изделия от кехлибар било голямо. Най-често го откривали на брега, но понякога кехлибар донасяли и рибарите, тъй като парчетата златен камък се омотавали в старите им мрежи. Между майсторите на кехлибарени изделия и крайморските жители на Севера, които навлизали с плавателните си съдове с километри навътре в морето, за да търсят рибни пасажи от салака и херинга, отколе се водел спор — причината била в това, че едните искали да има буря, а другите мечтаели за тихо време. Морето неохотно отстъпвало съкровищата си на хората и шлифовчиците с надежда поглеждали към тежките буреносни облаци и разпенените гребени на вълните. А когато започвала буря и морето закипявало като рибена чорба в котлето, майсторите се радвали и с усмивка гледали как калфите и малките момчета тичат срещу бушуващите вълни. В такива дни в местните вестници можело да се прочете, че „бушуващата през цялото денонощие буря край Палмникен и Кьонигсберг е направила страшни опустошения, а вълните са изхвърлили на брега такова количество кехлибар, каквото местните жители не са събирали от години… По време на бурята са загинали 6 палмникенски рибари. Сред късовете слънчев камък, изхвърлени на брега, са открити и отломки от рибарска лодка. Кехлибарените късове, издигнали се от морското дъно върху гребените на бушуващите вълни, са били неми свидетели на гибелта на смелите рибари.“

От слънчевия камък се правели не само бижутерски изделия — още в началото на XVIII в. била създадена т.‍нар.‍ кехлибарена стая. За това забележително художествено произведение са написани много интересни статии и книги. При какви обстоятелства е възникнала идеята за създаване на кехлибарената стая? Изглежда, че през всички времена и във всички страни се е раждал по някой като руския Левша, способен да надмине чуждите майстори. Имало такъв майстор и в Прусия. Той бил родом от пристанищния град Гданск и носел немско име и френска фамилия — Готфрид Тусо. В малката си полутъмна работилничка с немска акуратност и тънък френски вкус Тусо изрязвал и налепял върху плоски дървени кутии квадратчета от светъл и тъмен кехлибар. Той изработвал ръчно чудни фигурки на пешки, топове и царе, които се различавали помежду си във всеки нов комплект.

През онези години в Прусия управлявал крал Фридрих I — любител на всякакви европейски нововъведения, балове и приеми. Той се развличал с музика и разни игри и твърде малко се грижел за страната и народа си. Един от неговите приближени му поднесъл шахмат от кехлибар, изработен от майстор Тусо. Шахматните фигури много се харесали на Фридрих и особено двуцветната полирана шахматна дъска. Той извикал придворния си архитект Андреас Шлютер и му заповядал дъбовия паркет в залата за танци в двореца Монбижу да бъде сменен с кехлибарени плочки.

— Ваше кралско височество — плахо възразил архитектът, — кехлибарът е доста крехък материал, не е ли по-добре от него да се направи специално пано, което да краси кабинета ви в двореца?

Кралят се съгласил с доводите на Шлютер и архитектът пристъпил към работа. Намерил ненадминатия майстор, подготвил специални рисунки и предоставил на Тусо светло помещение, където да шлифова и подбира кехлибарени плочки с различни оттенъци. Така била осъществена на дело идеята за създаване на кехлибарена стая.

Работата над десетки художествени пана, стотици композиции от разноцветен кехлибар с изображения на приказни сюжети, табла с релефни като при камеите чепки грозде и тънки полупрозрачни листа, на покрити с резба гравюри, продължила около 3 години. За пълнота на ансамбъла и увеличаване мащабите на бъдещата кехлибарена стая от Венеция били докарани масивни елипсовидни огледала в тежки позлатени рамки. Когато подготвителните работи били завършени, кралят променил решението си и заповядал да монтират кехлибарените пана с всичките им композиции, детайли и огледала не в двореца Монбижу, където за облицоването на стените била подготвена специална основа, а в потсдамския замък на кралицата.

Така била създадена кехлибарената стая. Това се случило през 1709 г.‍ Кралят, кралицата и цялата придворна аристокрация безкрайно се възхищавали от кехлибарения кабинет, дело на Тусо и Шлютер.

А след две седмици станала катастрофата — кехлибарените стени не издържали тежестта на дебелите венециански огледала и масивните им позлатени рамки и се срутили. Част от плочките и огледалата се счупили на парчета, а оцелелите пана и табла били прибрани в сандъци и предадени във военния оръжеен склад. Майсторът по кехлибара Тусо също като руския Левша на Лесков бил обвинен в държавна измяна и бил затворен в подземието на крепостта, а Шлютер бил изгонен извън пределите на Прусия. След година по настояване на кралицата кехлибарените „гоблени“ били възстановени отново в един от нейните кабинети.

След няколко години Фридрих I умрял. На пруския престол се възкачил неговият син Фридрих Вилхелм I. А в края на 1716 г.‍ на приятелска визита в Берлин пристигнал Петър I. Като разглеждал потсдамския дворец, създателят на шлифовъчните мелници и кунсткамери не можел да не се заинтересува от кехлибарената стая и със свойствената му прямота изказал мисъл за това, че „би останал премного доволен да има този слънчев кабинет в мъгливия Санкт Петербург“. Фридрих Вилхелм и без това не знаел как и с какво да се отблагодари на руския цар и велик пълководец, който разгромил шведите край Полтава и в морското Гангутско сражение, пълководеца, който изменил съотношението на военните сили и коалиции на европейските държави не само в полза на Русия, но и на Прусия, затова на драго сърце му подарил кехлибарения кабинет. На тържествения обед Фридрих Вилхелм и Петър I вдигнали тостове. Руският цар похвалил въведената от краля желязна дисциплина в пруската армия, а Фридрих Вилхелм говорил за величието на Русия, за историческата роля на царя пълководец и за храбрите руски войници, като кой знае защо ги наричал не „богатири“, а великани, което предизвикало усмивката на Петър I.

В същия ден Петър I със свитата си полетял към своята столица на руски тройки с валдайски звънчета, в шейни, застлани с мечи кожи. Било януари 1717 г.‍

След няколко десетилетия в Петербург вече никой не знаел откъде „слънчевият кабинет“ се е появил в Зимния дворец.

Известно време се задържала версията, че „кехлибарената стая“ уж била подарък от пруския крал Фридрих Вилхелм I за племенницата на Петър I императрица Анна Йоановна. Като имаме пред вид, че Русия фактически била управлявана от немеца Ернст Бирон, който поддържал приятелски отношения с пруския крал, тази версия изглеждала твърде убедителна.

През втората половина на XIX в. обаче в една от Санктпетербургските архиви било открито писмо на Петър I, изпратено от Амстердам до П.‍М. Бестужев-Рюмин:

„Когато в Мемел пристигне кехлибареният кабинет, изпратен от Берлин по граф Александър Головкин който ни бе подарен от Негово Кралско Величество пруския крал, приеми го в Мемел и незабавно го изпрати през Курландия[2] на курландски талиги до Рига при внимателно превозване със същия пратеник, който ще Ви връчи заповедта ми; придайте към него за конвой до Рига един унтерофицер с няколко драгуни, още дайте на същия пратеник пари за храна до Рига, така че да остане доволен и ако поиска шейни за превозване на кабинета, дайте му и такива.“

Това послание било написано на 17 януари 1717 г.‍

От същите архивни ведомости станало известно, че кехлибарената стая била подарена на Петър I от Фридрих Вилхелм I по време на срещата им в Берлин за сключване на съюз между Русия и Прусия срещу Швеция.

Веднъж, когато си спомнил речта на Фридрих Вилхелм за руските богатири-великани, царят на руската държава, а по-късно император на цяла Русия, благоволил да изпрати през юли 1718 г.‍ с камерюнкер Толстой като благодарност за кехлибарените плочки подарък на пруския крал, състоящ се от 55 войници с гренадирски[3] ръст. Заради безразсъдната прищявка на владетеля тези хора завинаги били откъснати от родина и семейство, от руските поля и гори. Такава била цената на кехлибарените плочки, подарени от Фридрих Вилхелм на Петър I.

След доставянето й в Петербург, кехлибарената стая била монтирана в Зимния дворец, а при преустройството на двореца в Царско село прочутият архитект В.‍В. Растрели я пренесъл в него. Но това не било просто пренасяне на плочките от единия дворец в другия. За такава деликатна бижутерско-декоративна мозайка били необходими години старателна задълбочена работа и талантът, и усетът на големия художник Растрели — създателя на дворците на Строганов и Воронцов, на Зимния дворец и на Екатерининския дворец с парка, павилионите и знаменитата кехлибарена стая. Ето как я описва антикварят Фелкерзам — познавач на италианските и руските фрески:

„Всички стени на стаята са изцяло облицовани с мозайка от релефни плочки полиран кехлибар. Тази декорация прави приятно впечатление както при слънчева, така и при изкуствена светлина. Тук няма нищо натрапчиво и крещящо, всичко е скромно и хармонично.“

По време на Отечествената война на 17 септември 1941 г.‍ хитлеристките войски завзели Царско село и по заповед на гаулайтер Ерих Кох кехлибарената стая била демонтирана. С чисто немска педантичност всички плочки били номерирани и прибрани в дървени сандъци. По негово разпореждане, а възможно е и по заповед на Херман Гьоринг, който като Кох колекционирал по време на войната картини, килими и порцелан, кехлибарената стая била пренесена в град Кьонигсберг и там била сглобена в една от залите на кралския замък, където престояла няколко години.

Въпреки стремителното завземане на Кьонигсберг от съветските войски, когато били пленени около 50 хиляди фашистки войници и офицери, хитлеристите все пак успели да демонтират кехлибарената стая, намираща се в кралския замък, и през нощта я изнесли от града. Засега не е открито скривалището, в което успели да скрият набързо прибраните в сандъци кехлибарени плочки. Може само да се предполага, че при бързото си отстъпление фашистите са потопили този скъпоценен товар в Балтийско море — в същото това море, където този кехлибар бил някога намерен…

Да се надяваме, че младите съветски следотърсачи и опитни аквалангисти ще открият в близко бъдеще кехлибареното съкровище и то отново ще заблести в бившето Царско село.

chitanka.info

Kun.uz

Дейл Брекенридж Карнеги е американски писател и лектор, създател на известни курсове за личностно развитие, умението да се привличат клиенти, корпоративен тренинг, публично говорене и междуличностни умения. Авторът на прочутата фраза: „Ако животът ти поднесе лимон, направи си лимонада!“ Дейл Карнеги, един от най-известните публицисти, психолози и лектори, ни е завещал безценно богатство от мъдрост и житейско вдъхновение. Той винаги е живял и творил, воден от максимата, че в света няма лоши хора. Има просто неприятни обстоятелства, с които трябва да се борим, но без да съсипваме живота си и настроението на околните.

Роден е в бедно фермерско семейство.

Учи в Педагогическия институт в Уорънсберг – щата Мисури. Баща му не е бил в състояние да плаща за пансиона на сина си в колежа, затова Дейл ежедневно преминавал на кон 6 км път дотам и обратно. Дейл се опитал да влезе във футбония отбор, но треньорът не го приел поради малкото му тегло. В този период у Дейл Карнеги започнал да се развива комплекс за малоценност – комплекс, който би могъл да попречи на проявяването на истинските му способности. Майка му, разбирайки това го посъветвала да вземе участие в дискусионния кръжок, считайки че опитът за изказване в този кръжок може да му създаде увереност в себе си и признание от страна на другите, от което той така се нуждаел. Той послушал майка си и след няколко опита бил приет. Това събитие се оказало повратен момент в неговия живот. Не минала година и той започнал да побеждава в конкурси по ораторско изкуство и преуспял във всички факултети на колежа, където то се провеждало. Когато станал студент в последния курс, Дейл завоювал всички награди за публично говорене.

При завършването на колежа Карнеги получил примамливо предложение за работа в областта на търговията. Той го приел и скоро постигнал значителни успехи в това поприще. Обаче, въпреки своята растяща репутация на преуспяващ търговец, скоро напуснал търговската дейност. Решил, че трябва да провери на практика своите мисли за това, че владението на ораторското изкуство може да ти донесе много успехи в материален и личен план. Работи известно време и като актьор в Ню Йорк, преди да започне да преподава ораторско изкуство към Младежката християнска организация (YMCA). Курсовете му са едни от най-посещаваните, залите са все по-препълнени, а броят на последователите му расте.

За да си облекчи преподавателската работа Карнеги обобщава идеите си в брошурата „Практически курс за бизнесмени“ – 1926. Участва в лекционно турне из страната заедно с колегата си Лоуел Томас.

karnegi-2

  • Дръж се така, все едно наистина си щастлив, и действително ще станеш по-щастлив.
  • Бъдете заети. Това е най-евтиното лекарство на земята – и едно от най-ефективните.
  • Ако искате да събирате мед, не разбутвайте кошера.
  • Тайната на нашето нещастие е, че имаме прекалено много свободно време да мислим за това, щастливи ли сме или не.
  • Ако се интересувате от другите, за два месеца можете да си създадете повече приятели, отколкото ако в продължение на две години се опитвате да накарате другите да проявят интерес към вас.
  • Критиката е като пощенски гълъб – винаги се връща обратно.
  • Представете си най-лошите последици, до които може да доведе някоя ваша постъпка, приемете ги предварително и действайте!
  • Ако се стремите да станете добър събеседник, станете преди всичко добър слушател.
  • Бъдете в състояние да застанете на позицията на другия човек и да разберете от какво се нуждае той, а не вие. Ако успеете да направите това, целият свят ще бъде с вас.
  • За мъдрия човек всеки ден започва нов живот.
  • Щастието не зависи от това кой сте и какво имате, то зависи предимно от това какво мислите.
  • Помнете, че децата много обичат да слушат разговорите на възрастните. Затова винаги бъдете нащрек.
  • Човек, който говори само за себе си, мисли само за себе си.
  • Страхът не съществува никъде в по-големи количества отколкото в нашия ум.
  • В света има само един начин да спечелиш любовта – да престанеш да я търсиш и да започнеш да я даваш, без да очакваш благодарност.
  • Направи нещо, от което се страхуваш и продължи да го правиш. Това е най-бързият и сигурен начин да преодолееш страха си.
  • В този свят всеки търси щастие и съществува само един верен начин да го намериш. Това е контролът над своите мисли. Щастието не зависи от външни условия.
  • Ако искате да намерите щастието, престанете да мислите за благодарността и неблагодарността. Отдайте се на вътрешната радост, която ни носи самото отдаване.
  • Постъпвайте като генерал Айзенхауер – никога не отделяйте и минута в мислите си за хора, които са ви неприятни.

Всеки човек поне пет минути в деня е глупав. Мъдростта е в това да не превишаваме това време.

Усмивката нищо не струва, но е скъпо ценена…

Ако съдбата ти поднася лимон, направи си лимонада.

Със сигурност вашият мъж има своите недостатъци! Ако бе светец, той нямаше да се жени за вас.

Изражението, което имате на лицето си, е много по-скъпо от дрехите на вас.

 Ако искате да променяте хората, започнете от себе си. Това е и полезно, и безопасно.

 Представете си най-тежките последствия, които могат да доведат от вашата постъпка, и действайте.

 Не забравяйте, че името на човека е най-сладкият и най-важният за него звук на всякакъв език.

Тайната на нашите нещастия е в това, че прекалено дълго размишляваме за това щастливи ли сме или не.

 За мъдрия човек всеки ден е начало на нов живот.

Много викат лекар, когато им е нужна аудитория.

 Винаги помнете, че децата обичат да слушат разговорите на възрастните – и се пазете.

Хората не се интересуват нито от мен, нито от теб. Сутрин, обед и вечер те са заети само със себе си.

 Няма утре. Денят за спасение на човека е днес.

Не се страхувайте от врага, който ви напада, страхувайте се от приятеля, който ви ласкае.

Страхът не съществува никъде другаде освен в ума.

 Умението да застанем в позицията на другия и да разберем какво му е нужно – който го направи, ще има целия свят.

 В този свят има само един начин да се заслужи любов – да не я изискваш, а да започнеш да я даряваш, без да очакваш нещо в замяна.

 Силното желание да се научите е 50% от успеха.

Източник: magnifisonz.com

Всички ние водим различни животи – някои са успешни, други – не чак толкова.

Ако някога сте се питали „Защо водя подобен живот?“, то пирамидата на Дилтс ще ви помогне да намерите отговора и да промените съществуването си към добро.

Тя е дело на Робърт Дилтс – един от най-известните експерти в невро лингвистичното програмиране и създател на един от най-удобните модели за описание на живота под формата на пирамида, разделена на нива – от основата към върха й.

Смисълът на пирамидата

Пирамидата на Дилтс е концепция, която всеки трябва да знае и разбира. Съществуват най-малко две причини за това:

  • Тя ще ви помогне да анализирате живота си чрез въпросите, които ви кара да си зададете.
  • Ще повлияе на съществуването ви – веднага щом разберете кои са основните ви проблеми, вие ще знаете какво да направите, за да поемете по правилния път.

Нивата на пирамидата

Преди да преминем към обясненията на отделните нива и търсенето на отговори, трябва да знаете следния основен трик – на всеки въпрос отговорът може да намерите, като отговорите на въпроса от следващото ниво.

Ниво 1: Какво имам?

Това е най-ниското ниво – това на вашия бит, на ежедневието ви, финансите ви, работата или бизнеса ви, и дома ви, семейството ви, кръга ви на общуване и т.н.

Ако често се питате „Защо имам това, което имам?“, ще се наложи да потърсите отговора на второ ниво, където са вашите действия. Това ниво отговаря на въпроса „Какво правя?“ и е очевидно, че от това, какво правите ден след ден, ще зависи това, което ще имате.

Ниво 2: Какво правя?

Този въпрос, очевидно, е свързан с определени действия. Логично е, че те влияят на всичко, което имаме. Помислете защо вършите определени неща. Отговорът ви очаква на следващото ниво – това на стратегиите.

Ниво 3: Как избирам?

Според това как взимате решения, как правите избора си, каква стратегия ви води (стремите се към повече или не се напрягате, живеете за деня или планирате за години напред и т.н.) зависи как ще действате в отделните ситуации (дали ще се образовате във всяко свободно време или ще пиете бира пред телевизора, дали ще поемате инициативи в работата си или ще следвате рутината).

Ниво 4: В какво вярвам?

Ако си задавате въпроса „Защо избирам това, което избирам?“, е време да отидем още едно ниво по-нагоре. На четвъртия етаж се крият вашите убеждения. В какво вярвам? Ако сте наясно, че с упорит труд се преодолява всяко препятствие, е ясно, че, ако нещата не вървят, за вас ще е естествено да повтаряте опитите си отново и отново.

Ниво 5: Какъв съм аз?

Задавате си въпроса „Защо вярвам в това, в което вярвам?“. Нужно е да отидем на пето ниво. То отговаря за самосъзнанието и самоидентификацията. „Какъв съм аз?“ Отговорът на този въпрос зависи от повечето ви убеждения.  Ясно е, че за човека, който казва „Аз съм бездарник и никому ненужен неудачник“ и за човека, който казва „Аз съм гений и съм роден, за да постигна успехи“, нещата в живота се случват по различен начин, защото имат различна представа за света.

Ниво 6: Защо живея?

Това е нивото на мисията, на смисъла на живота. Пирамидата на Дилтс ви позволява да разберете по-добре защо живеете така, както живеете, и защо имате това, което имате. Позволява ви да направите експресен анализ на собствения си живот.

Тя ви позволява да разберете, какво точно трябва да промените в живота си, за да получите на изхода друг, по-радващ ви резултат, а за това трябва да се изкачите на ниво (или повече) нагоре по пирамидата.

Както гласи един от принципите на системния анализ „Обикновено проблемът не може да бъде решен на нивото, на което е възникнал“. Задайте си тези въпроси, открийте отговорите и вижте къде боксува живота ви и какво трябва да направите, за да спре да боксува.

Източник: obekti.bg

Психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читателите на Burgascity.com. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg

Сляпата страст или сляпата любов. Последствията и рисковете, които крие пътешествието любов. Как да се справим с реалността след като мине романтичната любов.

В студените месеци, като, че ли все повече се чувстваме самотни. Вечните задължения и досадната работа, семейният ни партньор, който вечер вместо да ни прегърне още на вратата ни напомня какво сме забравили да пазаруваме или какво трябва да свършим, всичко това ни потиска. Чувстваме се уловени в клопката на живота и не знаем как да излезем от нея. Единствената ни надежда сякаш е в профила на някоя романтична приятелка от социалните мрежи или на колегата от съседния офис. Всеки от нас е преживял това, очарователно преживяване, което идва след поредната раздяла или след поредния семеен скандал, в който си се изнесъл на квартира далеч от семейното щастие. Новата ви любов тропа на вратата и ви очаква сладострастна. Няма човешко същество, което да не се подаде на тази емоция, тя е толкова силна и завладяваща и се изсипва в душата като огнена лава.

Сляпата любов е онази любов, която кара хората да гледат само хубавите черти на партньора си, по скоро тя е божествената. Онази любов, която те отвежда далеч от ежедневните проблеми и ти дава вяра, че може да преживееш нещо истинско. Нещо, което липсва в дългогодишните партньорски отношения. Точно за това, сладката ни забежка след работния ден, може да е много по-изкушаваща от рутинните задължения у дома. Според учените, любовта е – “Химична зависимост между двама души”. Когато партньорите са влюбени между тях пламва искрата на еротичното привличане, те започват да изпитват необходимост един от друг и се чувстват свързани. Тези чувства създават комплекс от химични реакции, които произвеждащ вещества като допамин, ендрофин и серотонин. В тези красиви моменти всичко в живота остава на заден план.

Има ли виновни? Когато някой непознат ни привлече, не знаем нищо за него. Той наподобява бял лист, в който искаме да запишем своята нова среща. А всяка среща е уникална, тя е като слънчев лъч проникнал между процепа на тъмна скална пещера, която осветена и докосната от топлината започва да разкрива своята красота и да се променя. И също като в новата ни връзка, ние започваме да се разкриваме един на друг ден след ден, след всяко ново преживяване. В началото дори не ни интересува какъв е новият човек срещу нас – толкова сме замаяни от химията и емоцията, че не обръщаме внимание на нищо. Това казват учените не е любов. Това е привличане, химия, страст. Но дори и за тях не можем да твърдим, че са слепи, страстта също не е сляпа. Нито една част от нас не се интересува от подробности и детайли за другия, защото по-важна е емоцията, чувството, преживяването в момента, тук и сега. Точно тази чувствителност губим след време и точно това е което най-много ни липсва в рутината на семейния живот. Усещането, преживяването за другия.

След време човек се поуспокоява, хормоните се нормализират, емоциите се овладяват, чувството се балансира, а не след дълго се обажда се и разумът. И тогава си задаваме въпроса, а какъв е всъщност е новият ни партньор? А дори и да не си кажете това, то в този по-късен етап на връзката вече започвате да наблюдавате, да забелязвате, да преценявате. И тук е моментът, в който започваме да „виждаме“ другия, да го „опознаваме“, а не само да го „усещаме“ и „преживяваме“ – как реагира в определени моменти, какво му е мнението по ключови въпроси, как разсъждава, как действа.

Това е моментът, в който осъзнаваме, че човекът има страни, които не ни допадат и с които не бихме се примирили. Последвалото е ясно – разочаровани или огорчени, депресирани напускаме „бойното поле“, а доста често и разгневени защо до този момент не сме видели нищо. Ама как и защо не сме видели? Защото любовта е сляпа? Нищо обаче от дотук описаното твърдят учените не е любов и аз няма как да се съглася с това, защото именно истинското дълбокото чувство на отдаденост към другия е това което ни сближава в тези моменти толкова силно. До този момент не сме видели нищо, единствено защото сами не сме поискали това, а бихме могли и да не го правим и във времето. „Сляпа“ или „ виждаща“ любовта носи истинско щастие и наслада и не си струва да се лишаваме от това, само защото сме видели негативните качества на партньора си.

Ако успеем да преодолеем този труден етап във връзката си бихме могли да видим, че тези страни от характера на човека не са толкова лоши и бихме могли и да продължим заедно, давайки си сметка, че няма идеални хора. А всяка нова любов, ще ни доведе до нови преживявания и знания, които не бихме имали възможност да преживеем затворени в капана на собствената си неудовлетвореност. Макар и  да са кратковременни, тези преживявания биха ни дарили с много опит и с онази красива емоция на живота, която не можем да почерпим от никъде. Обичайте се сляпо!

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева 

 

 

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Човекът е мярка за всички неща. С каквато мяра мериш, с такава ще ти се отмери, това е нашият индивидуален аршин за живота. Един чудесен библейски принцип, който все повече прилагаме във взаимоотношенията си с любимите си хора. И няма как да е иначе. Все повече измерваме живота си с материални стойности и духовните измерения на отношенията си заменяме с цифри. Ако нещо не си струва, то тогава може да го заменим, да го хвърлим или още по-просто да си купим друго, което би ни вършило по-добра работа от старото. Защото ние отдавна не живеем в недоимък и можем да си позволим всичко от което се нуждаем.

Човешките ни отношения отдавна следват пазарния механизъм. Нашите срещи и раздели в интимните ни отношения са като градско тържище, на което осъществяваме бартер, покупка или продажба. Предпочитаме да създаваме пазарен модел на отношения, за не се чувстваме измамени.

Днес добрия партньорския статус на човека се измерва с вложените средства за неговия материален и интелектуален просперитет. Ако вие имате достатъчно добро образование, престижна работа с високи доходи, самостоятелно жилище и кола и в момента не сте в брак, то вие сте в най-горното стъпало на йерархичната стълбица на най-предпочитаните ергени и моми, та дори да сте останали сами след поредния развод. Предполагам, че очаквате да намерите партньор от същата черга или в случая „ летящо килимче“ със златен обков.

Търсим симетричен модел на бартер водени от егоистични мотиви. Нашият личен живот се превръща в продължение на икономическите принципи на пазара и сякаш все по-малко отказваме да правим разлика между истински стойностните неща в живота и тези, които можем да си закупим със спечелените средства.

Предпочитаме да живеем в брак, който да гарантира и урежда нашите отношения, отколкото да живеем на ръба на перманентното си неудовлетворение и съмнение, че даваме повече, отколкото получаваме.

Мерим качествата на любимия и умишлено търсим лошите черти на характера му за да подчертаем своите превъзходства, считайки че това ще увеличи личната ни стойност в съвместния ни живот, а това само може да доведе до деструктивна итнерференция в личните ни отношения. Изходящия поток на мисли определя входящия поток на негативни или позитивни отношения. Пазарният принцип на взаимоотношения следва принципа според който това, което сме дали, трябва да се върне обратно и то със същата стойност. Нашето оцеляване сякаш пряко зависи от това. Мяра според мяра и нищо в повече.

И така живеем в собствената си оскъдица на живот и измерваме чувствата си в грамове и сантиметри. Забравяме за безкористното си отношение на онзи висш алтруизъм в който даването няма материално измерение, а е плод на нашата любов към другия.

Свободната ни воля на даряване и приемане, няма количествени измерения и от нея не се очаква възвращаемост. Да направиш добро и да го хвърлиш в морето без да си мислиш, че то ще те намери е онзи универсален принцип на добрите човешки отношения, в които дори и да не срещаме взаимност ние се чувстваме щастливи. Преживяваме спокойствие и благодат, чувстваме се богати с това, което ние сме способни да дадем, без да очакваме в замяна. Едното е свързано с размяна на материални ценности, а  другото създава предпоставки за добра воля. Това би следвало да бъдат отношенията на любов, в които даряването на нееквивалентни стойности не носи взаимност, а наслада. В пазарната ни икономика на отношения даваме за да получаваме, даваме разменяеми ценности за да получим подобни.

Но любовта не се купува, щастието и добрите отношения също. Те са онова нетленно богатство, което нито можем да си купим, нито можем да продадем. Това са нашите неразменяеми скъпоценности, които имат уникална, индивидуална стойност за всеки отделен човек. Със сигурност бихме били по-щастливи, ако по-често можехме да обменяме безмерни отношения на съпричастност, и състрадание вместо на притежание. Защото добрите ни дела и чувства към другия имат количество, но нямат цена.

Отношенията ни към любимия ни партньор са ценни и значими, но те не могат да претендират за разход и да търсят равностойност. Именно това ги прави уникални и съкровени. Даряването на любов и грижа, на нежност е напълно различно от обмяната на собственост в партньорските взаимоотношения.

Материалното ни богатство може да бъде в услуга на нашите личностни качества и да ги обогатява, но никога парите не могат да определят стойността ни като човек, и да влияят пряко на отношенията ни с любимите хора. За това нека да даваме без мяра и нека теглим без да слагаме олово и катран в отношенията по между си.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В Перу се намира впечатляваща каменна гора – Маркауаси. Някои изследователи твърдят, че тук има вход за друг свят.

Една от пациентките на известния в столицата на страната Лима доктор по медицина Раул Сентано, страдала от необичайна парализа на тялото. Заболяването се проявило след странен случай с нея и нейна приятелка. Те ходили на разходка в каменната гора Маркауаси.

Обикаляйки из гората те забелязали ярко осветена хижа и танцуващи в нея хора. Приятелките весело тръгнали към осветената хижа, но от някъде изведнъж нахлул студ.

Смелата пациентка открехнала вратата и видяла хората, танцуващи в облекла от 17 век. Веселите хора дали смелост на перуанката да отвори вратата и да се опита да влезе. Но приятелката и, наслушала се за тайнствени случаи в тази местност, успяла да я откъсне от вратата.

След тази необикновена случка момичето попаднало в клиниката на Сентано. Парализирана се оказала онази част от тялото й, която била в отворената врата. Ако тя бе успяла да влезе изцяло, не е известно как е щял да се развие сценарият на живота за тази жена от тази страна на света.

Интересно е и друго – по целия свят са пръснати мегалити от предисторическия ни съвременен свят. Никой не знае кой са строителите им и какви символи са влагали в тях, за какво са им служили. В България също.

image (2)

Много впечатляваща е приликата на един от мегалитите в Маркауаси и мегалитът в родопското селце Жребичко, например. Освен всичко друго, това означава, че преди десетки хиляди години на планетата Земя е съществувала единна култура.

snaiper-bg.net

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Научени сме да приемаме живота си в неговите полярности. Той е лош или добър, черен или бял, нещастен или щастлив. Радваме се на хубавото, топло време и сме безкрайно нещастни, когато на вън е кално, студено и дъждовно. Искаме или не принудени сме да приемем всичко, което ни се случва и го определяме като орисия, защото той живота е такъв-гневен, тъжен и понякога много страшен и не толкова щастлив. Допускам, че малцина са тези, които предполагат, че собствените ни  мисли определят качеството на нашите преживявания. Те се пораждат в приятелствата ни, в деликатните отношения в семейството ни, в личния ни и интимен свят. Всичко, което виждаме или докосваме ни носи конкретна информация, напоено е с определено настроение. Емоциите ни могат да съхранят нашия живот и да го обогатяват с нови вълнуващи срещи, но също така биха могли да доведат до реални щети. Дори и да го отричаме, чувствата са двигателят в ежедневието ни. Ние организираме и планираме денят си като се опитваме да максимизираме позитивните и отстраним по възможност негативните емоции. Релаксираме, когато сме под въздействието на приятни си преживявания и се мобилизираме, когато сме изправени пред опасност. Предпочитаме да се чувстваме щастливи и не желаем да изпитваме страх, гняв и тъга, защото отказваме да се вгледаме в сърцевината на живота си. Да разберем онова, което истински го прави смислен и красив.

Във века на технологиите няма време за чувства, а може би си мислите, че ще ви е много по-лесно ако спрете да се радвате и в следствие от това и не страдате? Колко от нас си дават сметка, че не биха могли да съществуват ако постоянно се опитват да игнорират негативните послания на „ пагубните“ си преживявания? Случвало ни се е да изпитваме безпокойство когато сме под въздействието на определено събитие. Нашите чувства идват и си отиват, ние не можем да ги предизвикаме, понякога дори за съжаление не можем и да ги разпознаем. В хода на живота си отчитаме много специфични събития, на които придаваме определена конотация. И тогава несъзнателно включваме нашите емоционални стартери, а в съзнанието ни се приплъзват спомени, които предизвикват усещания за нещо красиво или не чак толкова хубаво. Точно тези моменти ни служат за да фокусираме вниманието си към определен проблем и ни държат концентрирани.

Според много хора, чувството на гняв е пагубна емоция в следствие на която могат да настъпят непредвидими реакции. Страхът ни, често ни възпира и ни ограничава. Отвращението ни, ни кара да се чувстваме по-внимателни. Тъгата ни дава усещане за загуба и самота. Всяка една от тези, т.н негативни емоции ни информира за събитие, което се нуждае от нашето специално внимание и контрол. Преживяванията ни са тези, които ни предупреждават за настъпило събитие в живота ни, и именно тези сигнали ни мотивират и предизвикват в нас желание за промяна. Утеснението в което се намираме поражда в нас чувство на тревога, която трескаво ни кара да намираме решения, на проблемите които са го причинили. Наистина ли искаме да избегнем всичко това в живота си? Да го пренебрегнем или да го игнорираме?

Давам си сметка, че често се лутаме между доброто и лошото. Бягаме от страданието за да отидем в щастието си. Гневим се или се наслаждаваме и така постоянно се опитваме да следваме посоката на двете полярности, с които обозначаваме рамката на своите лични ограничения. И все сме недоволни, неудовлетворени от този, живот който не ни дава спокойствие. Но едва ли сме се замисляли, че бихме могли да бъдем и по-толерантни, по-гостоприемни за нашите емоции. Не като се бием с тях или им придаваме възвишена добротата, а като ги интегрираме. Като им намерим достойно място в живота си и ги наградим със заслужена почит и уважение. Дали са добри или лоши, те са нашите собствени чувства и очакват от нас да бъдат приети и разбрани за да могат да ни дарят с мъдростта си. С онова уникално преживяване на неповторимост, което може за кратко да ни даде усещането за сиво и безлично ежедневие след като сме съчетали бялото и  черното върху листа на настоящето си. Така невзрачното, но интегрирано сиво в живота ни можем да наситим с горещия цвят на червеното, със зелената обичка да внесем спокойствие, а с малко оранжево да потърсим поуката от новата картина, която живота ни рисува в очакване на нашето лично отношение към гнева, към болката, към страха и тъгата. Към нашето уникално щастие, което само ако сме малко по-благоразумни можем да превърнем в незабравимо преживяване, в сливане на различни цветове и емоции, които да създадат онази уникалност на живота ни, която само ние бихме могли да преживеем.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

peika.bg

Всички знаем легендата как Бог, когато раздавал земите по света, българинът закъснял. И на Бог му станало тъжно, и му подарил… парченце от Рая. И този Рай и до днес не е разкрил всяка своя тайна и мистерия. Можем да се гордеем със стотици метри плажове, причудливи скални образувания, долини, равнини, планини, хиляди красиви кътчета, зареждащи с енергия. Но в този Рай си имаме още нещо.

На толкова малка територия сме събрали огромно количество легенди, тайни, неразгадани загадки. Всички знаем имената на Ванга, Петър Дънов. Всички знаем за Мадарския конник, Царичина, Стобските пирамиди, Белинташ, стотици тракийски могили и храмове. В малкото си парченце от рая сме събрали толкова загадки, колкото големи страни не могат да съберат никога. И макар в чужбина да не асоциират толкова България с това, ние сме една от най-старите цивилизации на Европа, една от най-ключовите точки от историята на света.

За да се докоснете до една от силните мистерии на България, посетете село Мостово. То се намира на 27 километра от Асеновград, в родопския рид Добростан. По-интересното за местоположението му е, че се намира в средата на точно описан квадрат от четири свещени места – Юрта, Белинташ, Караджов камък и Кръстова гора. Името на селото идва от естествения мост над реката на самия вход на селото. С течение на времето реката сама е издълбала пътя си в дебелата, масивна скала.

Самият Белинташ се намира съвсем наблизо. Предмет на научни интереси от 1975г, името на скалната идва от „бял, добър камък”. Преводът може да е и „камък на знанието”. Още от името идва мистиката около Белинташ. Някои го наричат „българския стоунхендж”, но всъщност и двете места са толкова уникални, че не може да се говори за сравнения. Ако все пак двете места имат нещо общо, това все още не е доказано за нито едно от тях.

Белинташ е обвързан с легендата за Потопа. Твърди се, че той е приютил Ноевия ковчег, а за доказателство на скалата ясно личат халки, за които са били привързани въжетата на кораба. Истина или не – кръглите отвори са там и до днес.

По-силната легенда, обаче, е свързана с траките. Заради разположението си Белинташ е естествена астрономическа обсерватория. По време на равноденствие слънцето изгрява точно над Сини връх и залязва точно над Караджов камък. Изследователите на тайния район се обединяват за една теория – Белинташ е било мястото, на което древните хора, а по-късно и траките са осъществявали своята връзка с Космоса.

ТОПактуално
ТОПактуално

За първи път през 1986г. се забелязва небесна карта в знаците на платото. В щерните се виждат прибори за определяне на местонахождението на звездите. С годините тази теория набира много последователи. В доказателство на тезата са правени опити да се проследи местонахождението на небесните тела преди 6 – 7 000 години. Резултатите са все още на нивото на хипотезата. Има също хипотеза, че Белинташ е бил център на космическия туризъм. Издълбаните щерни може да са имали чисто техническо значение за приземяването и излитането на космическите кораби. В конфигурацията на скалните ямки учените виждат отчетливо съзвездията Малка и Голяма Мечка, Лъв и Орион. Слънцето и Луната се отразяват точно в двата кладенеца в определени дати от годината.

Снимка: Евгени Динев
Снимка: Евгени Динев

Има една странна теория за светилищата на траките. Древните жреци винаги избирали риолит за скалните си светилища. Това е така не само в България, теорията се потвърждава и в Румъния, Молдова, Франция. Всъщност част от камъните в Стоунхендж също са от риолит, което може би обяснява и връзката между него и Белинташ. Древните жреци са виждали нещо точно определено в този вид скала. Ние обаче все още не сме достигнали до нивото да видим и разберем кое точно е различното.

В самото начало на Белинташ върху скала са издълбани знаци, приличащи на указател. Наложени на съвременната карта, те маркират точно копмплекса от светилища в тази част от Родопите – Долнослав, Драганица, Белинташ, Караджов камък, Кръсова гора. Учените смятат, че много от тези теории не могат да са просто съвпадения.

История:

Една случайна находка от 70-те години на миналия век преоткрива значението на скалния феномен Белинташ като светилище и култов център. Местен овчар намира древна сребърна плочка. Тя изобразява седнал на трон мъж на фона на пълзящи нагоре змии, олицетворяващи възходящото развитие на човека и вечния кръговрат на обновяващата се природа.

Учените са категорични, че това е оброчна плочка на тракийския бог Сабазий и свързват мегалитния паметник с изповядване култа към него. Дотогава се е смятало, че Белинташ е част от отбранително съоръжение на тракийските племена, тъй като тук е минавала границата между земите на одрисите и бесите.

Бог Сабазий
Бог Сабазий

Тракийският бог Сабазий е олицетворение на умиращата и възкръсваща отново природа. Определя се като фригийско-тракийско божество на слънцето, земеделието и лечебната сила. Другото му име е Загрей. Син е на Зевс и Персефона, с която върховният бог се сближил, след като приел образа на змей. В резултат от контактите между тракийските племена и древните гърци, през V век преди Христа култът към него е преминал в Гърция, а по-късно ­ в Рим, и се е слял с култа към Дионисий и Бакх.

Като малък Сабазий бил кърмен от нимфата Ниса /митът за Дионис също обяснява, че той е отгледан в Пещерата на нимфите в планината Низа/. Някои изследователи смятат, че освен култа древните гърци са приели легендата за отглеждането на Сабазий и за „биография“ на своя Дионис. По волята на Тираните тракийският бог бил разкъсан на три части, но Атина /Минерва/ успяла да спаси сърцето му и го предала на Зевс. По-късно името на Сабазий било използвано във връзка с имената на Зевс, Юпитер и Саваот. Изобразяван е бил като брадат мъж с фригийска шапка, жезъл и борова шишарка.

„Сабазий покрива космическо божество, най-напред идентифицирано с твърдия елемент на вселената ­ камъкът, пише в книгата си „Тракийският Дионис“ проф. Александър Фол. В първичното си осмисляне като скален бог той владее и живата, и мъртвата материя. Затова може да бъде разчленяван и отново съединяван. Този бог е също хтоничен, но хтонизмът пак не противостои на соларността, защото двете начала образуват Космоса, който е всеобщност. Тази всеобщност предопределя и другата отлика на Сабазий ­ да бъде прорицател.“
Скалното плато на Белинташ е разделено на три самостоятелни части. Този факт потвърждава връзката между мита за Сабазий, божеството, което траките тук са почитали, и намерената сребърна плочка.

Празненствата и ритуалите, свързани с почитането на Сабазий, били подчинени на нощни къпания и пречистване на духа и тялото, които се отличавали с разточителност и разпуснатост. Изпълнявали се както мистични религиозни ритуали, така и свързани със земеделието и скотовъдството, с познанията за света и космоса. Години след като митът и култът към бог Сабазий са заимствани, те се връщат по земите на траките, но вече като Дионис и част от гръцката митология. Припокриването обсебва култа към Сабазий и той е постепенно изместен от гръцкото божество.

Дали Белинташ е бил обект на космическия туризъм отпреди милиони години или само астрономическа обсерватория на древна високоразвита цивилизация по нашите земи?
Може би бъдещето ще даде отговор на този въпрос.

Заедно с теориите за космическия туризъм тук се развива и самия, съвсем земен турзъм в областта. Хората, които идват тук, говорят за енергизиращия ефект на областта и за начина, по който им действа – зареждащо, отпускащо, някак мистично. Елате в Белинташ и опитайте да разгадаете загадката. Местността предлага наистина много разходки, гледки, усещания, тайни.

Автор:  

Източник: razhodka.com; rodenkrai.com

 

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Дните ни препускат с бясна скорост, Коледа, Нова година Коледа и пак Нова година… Гоним  крайни срокове, а в мислите си вече сме наредили празничните трапези. Всички са се разбързали, точно сега. Да приключим Старата, за да започнем Новата и всичко започва отначало, но пак по познатия начин, живота се нижи пред нас и ни понася в предвидими посоки.

Но така ни е отредено да бъде.

Работим за да предадем стойност на времето и най-вече за да доживеем до старост. Залудо работи, за лудо не стой е основния принцип, които се предава от поколение на поколение. Така сме възпитавани, да гоним Михаля в търсене на смисъл в живота си. Онова прекрасно усещане за динамика, за преследване на цели, което ни мотивира да препускаме напред в дните си и ни изпълва с оптимизъм.

Но, не рядко преживяваме и чувство на отчаяние, полагаме толкова много труд, а нищо не се получава и сякаш преливаме от пусто в празно. Работим за нещо, което видимо няма полза, опитваме се да създадем стойност, чийто резултат не можем да видим в самото начало. Мъдростта на поколенията в миналото ни учи, че няма напразен труд, но след като години на ред човек е полагал системни усилия и не е постигнал нужния резултат, има усещането че е на ръба, на своята издръжливост. В такива моменти не намираш достатъчно опорни точки, на които да стъпиш за да продължиш.

Да, човек има право да се откаже, но по-добре е да не го прави и тогава се нуждае от стимул. Нашите мотиви са производни на ценностите, които сме унаследили от предците си. Те са онази висша сила, която ни изпълва със стремление дори и да не виждаме полза от направеното. Но когато личността ни попадне в критичен момент и нейното достойнство е накърнено, тя предпочита да отстоява до край своето право отколкото да загуби истинския си облик. А човек конструира  реалността и преживяванията си, на базата на своите ценности. Нашите мотиви и стойности са основополагащи за личностното ни развитие и въпреки всичко все нещо не ни достига. Неувереност, колебливост, нерешителност това са основните врагове на нашите стремежи и често точно те стоят зад всеки проблем или липса на успех. А всеки вътрешен страх е резултат от липсата на доверие в нашите лични способности. Страховете ни от своя страна пораждат стрес и ни натоварват допълнително с бремето на пожеланата от нас цел. Специалистите твърдят, че нашето щастие и успеха ни зависят от това да живеем в настоящия момент и от това дали успяваме да преживяваме любов независимо от обстоятелствата. Когато човек живее под постоянен страх, нивата на хормона кортизол се увеличават и това е заплаха за нашето здраве. И обратното, когато преживяваме положителни емоции се повишават нивата на хормоните на щастието. Провалът и успехът ни  зависят от вътрешното ни състояние и най-вече от това дали то се основава на страх или на любов. Първата реакция поражда стрес, а втората вътрешно състояние на удоволствие и спокойствие. Така както ракетата се нуждае от ракета носител, така и ние се нуждаем от тях за да ни показват, че живота в страх е безперспективен и лишен от смисъл, живот който ни отклонява от истинското щастие.

Всичко, което правим е определено от конкретен мотив. Много от нас не са на ясно когато си поставят цел за какво им е тя и до къде ще ги отведе. Желаем краен резултат, но дори и да го постигнем, в края се оказваме по-нещастни и от преди, защото осъзнаваме, че той не може да задоволи вътрешните ни потребности. Това е защото често си поставяме твърде ниски цели. Стремим се към финансово и социално благополучие или признание, но малко хора поставят на първо място взаимоотношенията си с партньора. Стремим се повече към парите, или повишението, но не и към любовта, радостта, покоя, удовлетворяващата интимна връзка и вътрешно щастие, които неизбежно съпътстват материалния успех. За лудо обичай, за лудо не спирай или ако в труда си не можем да намерим смисъл на живота си, то няма по-голямо щастие от това да обичаме дори и да не намираме разумна логика на това.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

 

От витринатавиж всички

0
Броят на хората с Rh отрицателна кръв (Rh) е 15% от общия брой на населението на Земята. Има много предположения за това кои са...

Стилътвиж всички

Открий ме в спорта