My Weblog: kutahya web tasarim umraniye elektrikci uskudar elektrikci umraniye elektrikci istanbul elektrikci satis egitimi cekmekoy elektrikci uskudar kornis montaj umraniye kornis montaj atasehir elektrikci beykoz elektrikci

От витрината

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Дните ни препускат с бясна скорост, Коледа, Нова година Коледа и пак Нова година… Гоним  крайни срокове, а в мислите си вече сме наредили празничните трапези. Всички са се разбързали, точно сега. Да приключим Старата, за да започнем Новата и всичко започва отначало, но пак по познатия начин, живота се нижи пред нас и ни понася в предвидими посоки.

Но така ни е отредено да бъде.

Работим за да предадем стойност на времето и най-вече за да доживеем до старост. Залудо работи, за лудо не стой е основния принцип, които се предава от поколение на поколение. Така сме възпитавани, да гоним Михаля в търсене на смисъл в живота си. Онова прекрасно усещане за динамика, за преследване на цели, което ни мотивира да препускаме напред в дните си и ни изпълва с оптимизъм.

Но, не рядко преживяваме и чувство на отчаяние, полагаме толкова много труд, а нищо не се получава и сякаш преливаме от пусто в празно. Работим за нещо, което видимо няма полза, опитваме се да създадем стойност, чийто резултат не можем да видим в самото начало. Мъдростта на поколенията в миналото ни учи, че няма напразен труд, но след като години на ред човек е полагал системни усилия и не е постигнал нужния резултат, има усещането че е на ръба, на своята издръжливост. В такива моменти не намираш достатъчно опорни точки, на които да стъпиш за да продължиш.

Да, човек има право да се откаже, но по-добре е да не го прави и тогава се нуждае от стимул. Нашите мотиви са производни на ценностите, които сме унаследили от предците си. Те са онази висша сила, която ни изпълва със стремление дори и да не виждаме полза от направеното. Но когато личността ни попадне в критичен момент и нейното достойнство е накърнено, тя предпочита да отстоява до край своето право отколкото да загуби истинския си облик. А човек конструира  реалността и преживяванията си, на базата на своите ценности. Нашите мотиви и стойности са основополагащи за личностното ни развитие и въпреки всичко все нещо не ни достига. Неувереност, колебливост, нерешителност това са основните врагове на нашите стремежи и често точно те стоят зад всеки проблем или липса на успех. А всеки вътрешен страх е резултат от липсата на доверие в нашите лични способности. Страховете ни от своя страна пораждат стрес и ни натоварват допълнително с бремето на пожеланата от нас цел. Специалистите твърдят, че нашето щастие и успеха ни зависят от това да живеем в настоящия момент и от това дали успяваме да преживяваме любов независимо от обстоятелствата. Когато човек живее под постоянен страх, нивата на хормона кортизол се увеличават и това е заплаха за нашето здраве. И обратното, когато преживяваме положителни емоции се повишават нивата на хормоните на щастието. Провалът и успехът ни  зависят от вътрешното ни състояние и най-вече от това дали то се основава на страх или на любов. Първата реакция поражда стрес, а втората вътрешно състояние на удоволствие и спокойствие. Така както ракетата се нуждае от ракета носител, така и ние се нуждаем от тях за да ни показват, че живота в страх е безперспективен и лишен от смисъл, живот който ни отклонява от истинското щастие.

Всичко, което правим е определено от конкретен мотив. Много от нас не са на ясно когато си поставят цел за какво им е тя и до къде ще ги отведе. Желаем краен резултат, но дори и да го постигнем, в края се оказваме по-нещастни и от преди, защото осъзнаваме, че той не може да задоволи вътрешните ни потребности. Това е защото често си поставяме твърде ниски цели. Стремим се към финансово и социално благополучие или признание, но малко хора поставят на първо място взаимоотношенията си с партньора. Стремим се повече към парите, или повишението, но не и към любовта, радостта, покоя, удовлетворяващата интимна връзка и вътрешно щастие, които неизбежно съпътстват материалния успех. За лудо обичай, за лудо не спирай или ако в труда си не можем да намерим смисъл на живота си, то няма по-голямо щастие от това да обичаме дори и да не намираме разумна логика на това.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

 

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Човекът е мярка за всички неща. С каквато мяра мериш, с такава ще ти се отмери, това е нашият индивидуален аршин за живота. Един чудесен библейски принцип, който все повече прилагаме във взаимоотношенията си с любимите си хора. И няма как да е иначе. Все повече измерваме живота си с материални стойности и духовните измерения на отношенията си заменяме с цифри. Ако нещо не си струва, то тогава може да го заменим, да го хвърлим или още по-просто да си купим друго, което би ни вършило по-добра работа от старото. Защото ние отдавна не живеем в недоимък и можем да си позволим всичко от което се нуждаем.

Човешките ни отношения отдавна следват пазарния механизъм. Нашите срещи и раздели в интимните ни отношения са като градско тържище, на което осъществяваме бартер, покупка или продажба. Предпочитаме да създаваме пазарен модел на отношения, за не се чувстваме измамени.

Днес добрия партньорския статус на човека се измерва с вложените средства за неговия материален и интелектуален просперитет. Ако вие имате достатъчно добро образование, престижна работа с високи доходи, самостоятелно жилище и кола и в момента не сте в брак, то вие сте в най-горното стъпало на йерархичната стълбица на най-предпочитаните ергени и моми, та дори да сте останали сами след поредния развод. Предполагам, че очаквате да намерите партньор от същата черга или в случая „ летящо килимче“ със златен обков.

Търсим симетричен модел на бартер водени от егоистични мотиви. Нашият личен живот се превръща в продължение на икономическите принципи на пазара и сякаш все по-малко отказваме да правим разлика между истински стойностните неща в живота и тези, които можем да си закупим със спечелените средства.

Предпочитаме да живеем в брак, който да гарантира и урежда нашите отношения, отколкото да живеем на ръба на перманентното си неудовлетворение и съмнение, че даваме повече, отколкото получаваме.

Мерим качествата на любимия и умишлено търсим лошите черти на характера му за да подчертаем своите превъзходства, считайки че това ще увеличи личната ни стойност в съвместния ни живот, а това само може да доведе до деструктивна итнерференция в личните ни отношения. Изходящия поток на мисли определя входящия поток на негативни или позитивни отношения. Пазарният принцип на взаимоотношения следва принципа според който това, което сме дали, трябва да се върне обратно и то със същата стойност. Нашето оцеляване сякаш пряко зависи от това. Мяра според мяра и нищо в повече.

И така живеем в собствената си оскъдица на живот и измерваме чувствата си в грамове и сантиметри. Забравяме за безкористното си отношение на онзи висш алтруизъм в който даването няма материално измерение, а е плод на нашата любов към другия.

Свободната ни воля на даряване и приемане, няма количествени измерения и от нея не се очаква възвращаемост. Да направиш добро и да го хвърлиш в морето без да си мислиш, че то ще те намери е онзи универсален принцип на добрите човешки отношения, в които дори и да не срещаме взаимност ние се чувстваме щастливи. Преживяваме спокойствие и благодат, чувстваме се богати с това, което ние сме способни да дадем, без да очакваме в замяна. Едното е свързано с размяна на материални ценности, а  другото създава предпоставки за добра воля. Това би следвало да бъдат отношенията на любов, в които даряването на нееквивалентни стойности не носи взаимност, а наслада. В пазарната ни икономика на отношения даваме за да получаваме, даваме разменяеми ценности за да получим подобни.

Но любовта не се купува, щастието и добрите отношения също. Те са онова нетленно богатство, което нито можем да си купим, нито можем да продадем. Това са нашите неразменяеми скъпоценности, които имат уникална, индивидуална стойност за всеки отделен човек. Със сигурност бихме били по-щастливи, ако по-често можехме да обменяме безмерни отношения на съпричастност, и състрадание вместо на притежание. Защото добрите ни дела и чувства към другия имат количество, но нямат цена.

Отношенията ни към любимия ни партньор са ценни и значими, но те не могат да претендират за разход и да търсят равностойност. Именно това ги прави уникални и съкровени. Даряването на любов и грижа, на нежност е напълно различно от обмяната на собственост в партньорските взаимоотношения.

Материалното ни богатство може да бъде в услуга на нашите личностни качества и да ги обогатява, но никога парите не могат да определят стойността ни като човек, и да влияят пряко на отношенията ни с любимите хора. За това нека да даваме без мяра и нека теглим без да слагаме олово и катран в отношенията по между си.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

kemptonexpress.co.za

Знаете ли, че има една супер мощна Коледна молитва, която сбъдва всяко желание? Тези думи действително имат изключително мощен ефект. Няма никакви съмнения, че ако ги изречете в сутрешните часове и вечерта на Коледа, животът ви ще се промени коренно.

Не просто ще останете доволни от резултатите, а няма да ви се вярва, че това действително се случва с вас.

След това коледно чудо може да получите обаждане от далечни роднини, които да ви съобщят, че ви оставят в наследство част от имуществото си.

Не е изключено да получите предложение за нова работа или пък повишение на заплатата.

От вас се иска само да приемете „подаръка”, който ви се предлага.

Първият път, в който е необходимо да изречете тези вълшебни думи, трябва да е на Коледа. Неслучайно е казано, че на Коледа стават чудеса.

След това продължете да ги изричате всеки ден – сутрин и вечер в продължение на един месец.

Не е изключено резултатът да дойде преди да е изтекъл месец от старта на молитвата ви. Не се съмнявайте в нейната мощ.

Дори да сте изпаднали в пълно отчаяние от живота и случващото се около вас, то нещата ще се променят към по-добро.

Хората, които вече са се възползвали от тази вълшебна молитва, разказват, че животът им се е променил коренно.

Това, което трябва да казвате на глас, е, че божиите дарове са и ваши дарове.

С вас са божествената хармония, мир и изобилие.

Любовта на Господ излиза от вас.

Благословете всеки, който попадне в обкръжението ви, не трябва да таите завист и омраза.

Много важно условие е да сте искрени, когато изричате молитвата.

Вярвайте, че нещата ще се случат и животът ви ще се промени към по-добро.

Неслучайно е казано, че на Коледа стават чудеса.

Възползвайте се максимално от това вълшебно време на годината, пише evolife.bg.

А ето я и молитвата:

“Даровете на Бога – са моите дарове. Аз използвам всеки момент от деня. С мен са Божествената хармония, мир и изобилие. Божията любов излиза от мен, благославя всеки, който попада в моето обкръжение. Божествената любов ме лекува сега. Не се боя от зло, защото Бог е с мен. Аз винаги съм бил заобиколен от свещения ореол на Божествената любов и сила. Аз твърдя, чувствам, знам и вярвам решително и позитивно в това, че очарованията на Божествената любов и бдителност насочват, изцеляват и се грижат за всички в семейството ми и за тези, които аз обичам.

Аз прощавам на всички и искрено излъчвам Божествена любов, мир и доброжелателно за всички хора, независимо от това къде са те. В центъра на моята същност цари мир, това е мир  на Бога. В тази тишина аз чувствам Неговата сила, насочване и любов на Неговото Свято Присъствие. Аз по Божествен начин се направлявам по всичките ми пътища. Аз съм чисто русло за Божията любов, истина и красота. Аз усещам как през мен протича Неговата река на мира. Знам, че всичките ми проблеми се разтварят в ума на Бога. Пътищата на Бог – са мои пътища. Думите, които говоря, стигат там, където ги изпращам. Аз се радвам и възнасям благодарност, разбирайки, че ще получа отговор на молитвата си. И това е така“.

Прочетете искрено, с чувство тази молитва. И вие съвсем сигурно ще получите невероятни резултати. Тази молитва е универсална. Подходяща е за всеки и ще помогне за подобряване на живота./Blitz.bg

Иванка В. от Бургас, 52 г. Защо мъжете на средна възраст „изпращяват“, образно казано, и започват да правят неща, които никога преди това не са правили, сменят жените си, отдават се на нови и странни занимания и така нататък. И има ли „критическа възраст“ и за мъжете?

Катя Пенева: В човешкия живот има възрастови периоди на развитие и себеоткриване. В теоретичен план това са етапи, през които всеки човек задължително преминава. Учените наричат тези преходи нормативни, като предварително задават специфичните особености характерни за всяка възраст.

На практика, всеки един период от житейския цикъл е критичен, тъй като всеки човек е уникален и го преживява по свой собствен, специфичен начин. Това са моменти в живота ни, в които преживяваме „трусовете на съдбата си” и това ни помага да се приспособим по-лесно към неизбежните промени, с които е наситена всяка една възраст. Това е като да минем на друга автомобилна предавка. Преди да го направим, е необходимо да освободим от скорост и чак след като сме преценили ситуацията, да включим на друг режим на движение, но само след като сме обмислили обстоятелствата и скоростта, с която се движим в момента. Ако приемате тази метафора за реалистична, ще решите, че с напредване на възрастта е логично да се шофира по-внимателно и по-спокойно, да се спазват правилата. Вероятно очаквате от партньора си да шофира само в едното платно и да не изпреварва с превишена скорост „да не изтрещява”, защото от мъжете на средна възраст се очаква да са улегнали и зрели. Тъкмо обратното! Животът в тази възраст не е „еднопосочен път без изход” и все още е твърде рано да се включват аварийните светлини на колата. Учените преди един век твърдят, че възрастта между 35 – 65г. е време, в което човек се стреми да актуализира своята личност през демонстриране на разнообразен ролеви репертоар. В тази възраст хората вече имат натрупан опит и се усещат уверени във всичко, което правят.

Много от хората в зряла възраст са създали семейство във фазата на младостта си, когато им е липсвал необходимият опит и зрялост.

Вековната българска традиция се изисква от съпрузите да живеят в брачната моногамна праволинейност и да се примиряват с избора си на партньор. И това нямаше да се промени и до днес, ако не бяха различните условия на съвремието ни, в които на всеки ъгъл откриваш нещо красиво и различно. Животът постоянно предлага нови изкушения и само ако си импотентен или твърде консервативен, би се отказал от това да пробваш вкуса на непознатото.

Жените са все по-достъпни и предизвикателни, нямат граници и угризения. В миналото подобно поведение се тълкувало като морално разложение и е било подсъдимо от закона. Днес не съществуват такива ограничения. Само след две петилетки съвместен живот, единият от съпрузите решава,че другият не може да задоволи потребностите му и това е достатъчен повод да смениш съпругата с по-млада, или съпруга с друг, по-можещ. Тези от хората, които са се примирили с избора си на партньор и са се обрекли на вечна вярност, за да се спасят от еднообразието на семейния живот, избират да се занимават с нови „странни занимания”, намират си необичайно хоби. За много хора това е едновременно начин да запазят дългогодишните си бракове и да не предизвикват допълнителни конфликти в семейството си. Това е легален, социално приемлив начин да избягаш от „семейното си щастие”, като се дистанцираш постепенно. Приемането на този подход спестява изричането на много болезнени истини, натрупани във времето, и осигурява спокойствие и пространство и за двамата съпрузи.

Промените в отношенията, които неизбежно настъпват между партньорите, не са единствено каприз на възрастта. Мъжете и жените на 52г. имат семейства и децата им са напуснали семейното гнездо, постигнали са професионална реализация и са финансово независими. На практика, задължителната програма е изпълнена, а волната програма тепърва предстои да бъде изживяна и все нещо не ти достига. Искаш да направиш още, повече, много от това, за което не ти е достигало време. Много от хората в тази възраст променят курса на живота си, като смело приемат всички предстоящи неизвестности по пътя си. Променят жителство, работа, партньор с желанието да направят живота си по-добър, натрупали безценното богатство на опита от преживяното дотук.
Правилно сте усетили честите промени в поведението на хората и най-вече на мъжете в периода на криза. Изследванията показват, че това е най-активната възраст за хората, в нея те генерират промени, ако не намерят смислено предизвикателство в живота си, те го създават за да утвърдят идентичността си, за да бъдат забелязани и одобрени.

Средната възраст е гранична линия между младостта и старостта. И мъжете, и жените си дават сметка, че не са нито са млади, нито са стари, и това е времето, в което имаш силите и свободата да направиш онова, което не си направил в младостта си, а не знаеш дали ще имаш енергията да направиш в старостта си. Това е периодът на разгръщане на цялостния човешки потенциал с пълни обороти на максимална скорост. Тук правилата нямат значение, важна е динамиката и усещането, че можеш да си този, който искаш да бъдеш. Възрастта, в която осъзнаваш, че рано или късно ти предстои да намалиш темпото и да приемеш неизбежния край. Но, разбира се, дотогава има още време и си струва нищо от живота да не бъде изпуснато.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Стремежът на човек да бъде независим и свободен намира израз във всички аспекти на живота. Потребността да притежаваш достатъчно сила, чрез която да направляваш живота си, ни дава усещане за могъщество, за контрол над всяка една ситуация. Всеки един от нас поставен в тясната рамка на човешкия си живот, копнее за неограниченост. Да, искаме да сме свободни, да сме самодостатъчни и много силни за да носим тежестите на битието си, но малко от нас си дават сметка какво означава това. За много хора свободата е в „имането“ колкото повече материални ресурси, толкова повече власт. Силата не е в духа, а в банковата сметка на онзи който може да поръчва музиката, а нашето поведение услужливо се подчинява на позитивните облаги на обществото в което живеем. Ние се чувстваме зависими от пазарската кошница в магазина, а преживяването за неограниченост, оставяме за след това. Ставаме зависими от потребностите си, а не от мечтите, които ни теглят напред. Брутното ни емоционално щастие е в пряка зависимост от броимото количеството на придобитото, а не от духовното. Колкото по зависими сме от конкретни хора и обстоятелства, толкова по сигурни и защитени се чувстваме. Подчиняваме се на фалшиви авторитети, които ни избавят от вътрешното ни усещане за неувереност. Дори и човек да е изгубил свободата си, той се чувстваш доволен и защитен в една привидно удобна среда. Нашата автономност все повече се определя от цифрови стойности, които ни освобождават от бремето на недоимъка, но и ни отдалечават от свободата да следваме собствения си порив, подчинявайки се на чужди закони и правила. Все повече се плашим да изградим собствено пространство, вътрешен независим свят, в който да изграждаме онова неръкотворно щастие, което да не е подвластно на външните обстоятелства. Предпочитаме да сме обвързани и зависими, оплетени, статични в отношенията си с любимите хора, в брака с другия, отколкото да сме в път на съмнение и безпокойство. Но независимостта е тежко нещо, тя е твърде болезнен процес, който трудно може да се понесе от всеки, тя често преминава през живот в самота. Самота, в която сме отрязали пъпната връв с външния свят и разчитаме на собствените си възможности. Ден, в който напускаш удобното пространство на дома си, за да се отправиш сам на околожитейско пътешествие. Колкото повече човек заяква в трудности и намира решения на предизвикателствата в живота си сам, толкова повече расте и стремежът към свобода и независимост. Нашата автономност е моста по който преминаваме след като сме се освободили от оковите на определена зависимост и сме поели пътя към отдавна жадувана мечта. Дали ще я реализираме зависи от волята ни да упорстваме до края. Да развиеш собствения си потенциал и да реализираш личността си е дълъг процес. Личното израстване е най-значимото постижение в живота ни. То е непрестанно упорстване в постоянно поставяне на нови цели, които са задължително условие за самоусъвършенстването ни.

Независимостта не е самодостатъчност, тя е само условие, в пътя към отбелязаната на картата от нас поредна дестинация.

Автономността ни е като първия плач, тя е изстрадана и родена в болка и лишения, много често е самотна и неразбрана, криволичеща по неравния път на живота ни. Но здравословна! Ако искаме да променим качеството си на живот,  си струва да приемем предизвикателството на рисковете, които ни предлага всеки един ден. Това означава да проявим смелост, да се съгласим с  идеята, че може и да не успеем веднага. Да, необходими са кураж и твърдост за да можем да платим цената, която винаги обществото налага на онези които са дръзнали да му противоречат. Но когато прескочим стената на личния си комфорт, ще открием един нов свят на нови възможности, свят в който ще усетим многоликата си същност и неограничените си способности. А независимите, автономните хора са тези които знаят, че колкото и да им е трудно, колкото и скъпо да им струва грешката в миналото, винаги е възможно да започнат отначало.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

„Здравейте от както започна есенния сезон все нещо лошо ми се случва. Загубих си работата, след това си счупих ръката, онзи ден и детето ми се разболя. Все нещо не върви. Имам усещането, че съм в някакъв омагьосан водовъртеж и не зная как да се измъкна от тази дупка, която ме засмуква.“

Допускам какво преживявате. Много често се питаме защо злото никога не идва само? Претърпявайки един провал, след него се изсипва цяла канонада нещастия едно след друго и сякаш няма край. Като, че ли нещо умишлено ни влече на долу, въздух не ни остава и не виждаме светлина. Положението е безнадеждно. Изпитваме гняв, страх, паника, самосъжаляваме се. Човек се чуди кой път да хване. Колкото повече нараства отчаянието ни, толкова повече се стапя и самочувствието ни. Целият ни свят е наопаки, всички са виновни, правителството, икономиката и най-вече съдбата ни. Колкото по-гневни и разочаровани сме толкова по-лошо ни става. Не искаме да преживяваме всички тези злини, но не знайно става така, че като с магнит привличаме точно това, което не желаем. Вече не е останал човек, с който да не сме се скарали и по-лошо просто не може да бъде. Но май сме се излъгали, а най-неприятното тепърва предстои. Чувала съм как възрастните хора успокояват младите с думите: „ След всяка буря изгрява слънце“, „ Всяко зло за добро“. В такива моменти ти е толкова трудно да приемеш добрата вест на злото, а  още по-малко можеш да допуснеш в съзнанието си, че нещо болезнено може да ти изпълни душата с щастие, било то и след време. Приказките са си приказки, а утеснението в което се намираме с нищо не може да се промени. Излишно е да си втълпяваме, че това което преживяваме е полезно и добро за нас, а и точно в този момент не ни е до житейски мъдрости. Давам си сметка колко е трудно да направим скок в бъдещето при тези обстоятелства. Сякаш сме седнали на една маса със съдбата си в ресторанта и очакваме келнера. Менюто е пред нас и колкото повече се гневим и се оплакваме, токова повече си поръчваме още от същото. Нашите мисли са изцяло концентрирани върху негативните ни преживявания, а не върху това какво бихме могли да направим за да се почувстваме добре и при възникналите обстоятелства.

Най-добрият начин да се справим с трудностите в такива моменти е да отделим време за онова, което преживяваме. Време да се натъжим и време в което да изпитаме цялата тревога на която сме способни. Време, в което можем да се наситим на всяка отрицателна мисъл,  за да се докоснем до най-дълбоката си болка, колкото и непоносима да е тя. Да се върнем за малко назад и да стигнем до мястото в миналото, където сме сгрешили, за да намерим извора на новото знание, което ни е необходимо да тръгнем напред. Разнищвайки всяко едно събитие довело до ситуацията ни в настоящия момент ние ще намерим не само причините, но и ще достигнем до онази истина, която не сме посмели да погледнем в очите. Доста неприятно и изтощително занимание, но с лечебен ефект, което обезсилва силата на всяко едно страдание. Когато приемаме случващото се и не упрекваме никой за бедите си, ние преживяваме смирение и не след дълго ще изпитаме облекчение. В такива мигове спокойствието на духа ни постепенно се възвръща, а от прозореца на душата ни сякаш долавяме свежия морски бриз. Чистият въздух и прохладата която усещате със сигурност няма да реши проблема ви, но ще ви донесе усещане за увереност. Няма човек, който да не е попадал във водовъртежа на живота и винаги всеки един от нас е намирал своята спасителна сламка, която в надеждата му за по-добро бъдеще го е отвеждала на спокойния бряг. Когато въпреки силата на вълнението и вятъра в живота си успеем да се успокоим духом, ние можем да погледнем на ситуацията необременени от тревогата си, и да видим с нови очи възможностите, които тя ни предлага. Дори и една положителна мисъл, може да ни накара да се почувстваме по-добре. А това вече е сериозна крачка към изхода на всяка една ситуация. Нашето отчаяние, обречената ни нагласа за неуспех, усещането ни за безизходица е нашето лично отношение към проблема и това ни отдалечава от зародиша на истинската трудност. Много често дупките, в които пропадаме не са зейнали ями с чудовища, които желаят да ни погълнат, а поредните знаци на живота, които искат да ни насочат в по-добрата за нас посока. Дори и да преживяваме моменти на несгоди ние имаме силата и властта да създадем свой трамплин, от който да се оттласнем нагоре. А веднъж напълнили дробовете си с кислород, много по лесно можем да се насочим към светлината на повърхността. Всяко нещастие и всяко отчаяние си намират доброто начало в пътя към края. А в пътя към всеки край има много сълзи и още повече щастие.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Времената са динамични, все повече хора след моменти на системна неудовлетвореност решават да сложат край на дългогодишните си връзки и женени по любов се превръща в разведени по взаимно желание.

Зад гърба на разделените партньори остава разочарованието, децата, болката и спомените за един живот, който би могъл да се преживее и по един по-щастлив и удовлетворяващ и за двамата начин. На хоризонта е новият път, неизвестен и не толкова радостен. Всичко сякаш си върви по-старому, но фона е различен, самотата е задушаваща, а децата не могат за дълго да бъдат утеха и подкрепа на самотния родител.

Всяко човешко същество се нуждае от близост и след раздялата е логично човек да потърси нова среща. Новопоявилият се е партньор е желан и любим, но за заварените в дома деца, той е чужд. Мащеха или пастрок, народопсихологията ни е сложила грозния отпечатък на заместителя, на нежелания натрапник, от който не можеш да очакваш нищо добро.

Нарастващият брой разводи и постоянно променящите се отношения в двойката принуждават съвременното ни общество ще не ще да промени негативното си мислене и да изгради позитивно приемане на новите модели на разбити семейства.

Днес вече е модерно да наричаме новодошлия в еднородителското семейство „родител-бонус“, почти същото, но много по-различно от това да си баща или майка на дете, с което те свързва пъпната връв на раждането. Ако най-голямото предизвикателство на този свят е да бъдеш родител, то няколко идеи по-трудно е да заместиш съществуващия такъв.

Често несемейни хора се опитват да отложат неизбежното запознанство между децата си и любимия си партньор. Чувствата и от двете страни обикновено са смесени, а първите срещи с новия субект са изпълнени с противоречиви усещания. Ще се харесаме ли и ако не успеем, как ще продължим да изграждаме отношения на разбирателство и приемане е въпроса, който тревожи всички. Началото винаги е много трудно, да си в ролята на основен партньор и втори родител не е за всеки.

Ситуацията е особено сложна и за малчуганите, които ще трябва да делят любовта си с още един човек. Съмнението между двете страни поражда предпазливост, а хладната любезност поддържа стабилна дистанция. Много хора в подобна ситуация се опитват да се приближат емоционално към децата с подаръци и внимание, но лъскавите предмети не могат да стопят недоверчивостта и липсата на чувства между новодошлият и заварените. Възстановяването на тандема майка-баща и деца е дългосрочен процес с много неизвестни.

Всеки един родител се нуждае от подкрепа в отглеждането на потомството си и добронамерено приемане, което не е гарантирано, а новият партньор може би не е подготвен за изненадите в това предизвикателство.

В желанието си да бъдат съпричастни към живота на новото си семейство много от нас са чували репликата: „Ти не си ми никакъв и нямаш право да ми определяш живота!“. Детето упорито ще пази своето пространство и ще издига бариери, не защото няма нужда от подкрепа, а защото желае да запази своя свят неосквернен от чуждо нахлуване, да допусне близост от която би могло да страда.

Едно е да гледаш как мама се кара с тате, съвсем друго – непонятно и плашещо, е да наблюдаваш как Новият се нахвърля срещу нея – макар и само с думи.

Позицията на детето в ситуация на семейна война е винаги „кръгова отбрана“. То е объркано, изпитва противоречиви емоции не само към чуждия човек, но и към майка си.

По всички параграфи то е дете в риск, а поведението му – непредсказуемо. То може да бъде агресивно – или самоунищожително. Най-опасна става ситуацията, когато малкото започва да чувства смътна вина за случващото се.

За повечето деца възпитанието е свързано с налагане на забрани и създаване на дисциплина. Те се чувстват манипулирани и не допускат хора, на които нямат доверие. А доверието е вяра в добрите намерения на някого, в неговото благоразположение, в неговата порядъчност, съзнателност.

Но как да вярваш на някой, който се опитва да те променя, който ти дава съвети и не желае да изслуша мнението ти? Специалистите ще ви съветват какво ли не, но като че ли основното, което си остава в отношенията между заварените деца и вторите родители е приемането и засвидетелстването на уважение.

Тя, любовта може и да не дойде изведнъж, може да стъпва на бавни стъпки, или да дебне скрита зад тежките семейни завеси. „Заварените“ няма да допуснат да ги критикувате, да ги наказвате или да ги коригирате. Децата в реконструираните семейства не очакват чудеса. Те искат да се наслаждават на спокойствие. Очакват някой възрастен, който няма претенции да им променя света или да ги обича насила. Може би единственото от което се нуждаят е да видят най-после усмивки върху самотните лица на разведените си родители. А повторното  родителство не гарантира на никой лесен успех. Но не се отказвайте преди да сте опитали.

Ако майката усети и най-малки признаци на негативна промяна у детето (нощно напикаване, смучене на пръста, поклащане в седнало състояние, избухливост или напротив – мрачно затваряне в себе си, бягство от училище и пр.), тя трябва да вземе мерки и да потърси професионална помощ.

Партньорите, които се обичат са готови да посрещнат заедно трудностите в живота си, без да прехвърлят отговорността и вината на другия. В началото желанието и всеотдайността са достатъчни за да се започне с изграждане на взаимни отношения на близост и доверие. Често позицията на втори родител и любим партньор е много по- успешна, отколкото тази на биологичения родител, който е абдикирал от задълженията си и е изгубил емоционалната си връзка с детето. Не са малко и децата, които имат щастието да получат по още един комплект родители в лицето на новодошлите партньори. И в това няма нищо лошо ако бившите съпрузи успеят да запазят уважението си един към друг и продължат да се подкрепят взаимно в разширените си семейства. Така рожбите ще имат в повече от всичко, ще имат повече подкрепа, повече внимание и развода на родителите им няма да бъде травмиращ.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Нещо вътре във вас напира, думите ви спират, душата утихва в мълчание, усещате как сълзите сами се стичат по лицето и вие не знаете, какво точно се случва. Чувствате се безпомощни гневени, огорчени. Обидата! Само една дума, която предизвиква изблик на чувство на тъга и разочарование. Реч или непочтено действие, след което с месеци на ред се опитваш да събереш разпръснатото на парченца прозрачно щастие. Стараеш се да спреш преди да си замахнал с юмрук. Думите убиват, рушат доверие, обличат любовта ни в призрачни одежди.

Съзнателно или не всеки един от нас е опитвал мощта на това вербално оръжие и то е най-страшното защото оставя следите си дълбоко в душите ни, дистанцира ни, белязва бъдещето ни с мнителност, с недоверие към чувствата на другия. Обидата не само ни ранява, тя ни унижава, кара ни да се чувстваме незначителни и неоценени, некачествени. Стоки с изтекъл срок, негодни за употреба. Силата на думата ни засяга, когато е направена от хора, които ценим и уважаваме или в случаите които считаме, че с нищо не сме заслужили подобно отношение. Обикновено се сме склонни да се огорчаваме от тези , които най-много обичаме, те сякаш безпогрешно умеят да управляват ритъма на отношенията ни и го направляват в посока, която им е удобна. Специалистите ще ви кажат, че и в най-добрите семейства служебното натоварване и делничните грижи, водят до стресови преживявания с негативен оттенък. Когато не можем да контролираме поведението си ние се гневим. Тогава започваме да се караме на другия, да го обиждаме, да го обвиняваме за съвместните си неблагополучия.

Джон Готман интересно описва дисфункционалната партньорска комуникация като „четирите конника на Апокалипсиса“.

Зле настроените един към друг партньори започват разговора с остра критика и отвръщат на удара с удар. Следва негативна емоция и дистанциране от другия в търсене на решение и изход от ситуацията. Някои психолози считат, че излишното драматизиране на проблема между партньорите може да превърне мухата в слон. Те ще ви посъветват да направите нещо заедно, което би било приятно за всички в семейството и би внесло необходимата доза позитивна емоция, без която е невъзможно справянето и с най-елементарния конфликт. Но осата вече е забила болезненото си жило и справянето с трудната ситуация изисква не само добри намерения. В такива моменти най-логичната реакция на човек е да се затвори в себе си и да спусне бариерите на комуникацията с другия.

Авторитетни терапевти установяват, че за успешното справяне с трудностите взаимодействието между позитивни и негативни емоции в двойката трябва да бъде в съотношение 5/1. Типична американска аритметика с която ни учат как да мерим неколичествени емоционални преживявания броейки от едно до пет. Пет позитивни и една негативна и точно в нея е скрито онова неизмеримо огорчение, което не ти дава спокойствие. Онази обида, която посята в душата ти пуска корени, които те оплитат като бръшлян и те задушават. Веднъж усукала се около стеблото тя изпива сока на радостта. Защото трудно би съществувало приятелство, любов, доверие, когато огорчението е тръгнало по вените на семейните отношения.

Критикуването е обичайно явление в партньорските отношения, а когато е придружено с презрение или отвращение е тревожен симптом, то е присъда. Това отрицателно, враждебно мислене съвсем естествено води до нападки, които карат единия от партньорите да заеме защитна позиция. На много хора не им се водят излишни битки и за това предпочитат да се оттеглят. Да се скрият зад каменната стена на мълчанието, защото оказва се това е последната възможна защита. А онзи, който прибягва до нея, спира да реагира на нападките, дистанцира се болезнено от другия и се затваря зад каменните тетраподи на безразличието. Когато такова поведение се превърне в обичаен отговор на нападките, каквито и конструктивни подходи да търси другата страна те остават неуспешни.

Джон Готман твърди, че когато мълчаливата агресия се превърне в ежедневно поведение с връзката е свършено. Всички пътища за заглаждане на несъгласията са прекъснати и възстановяването им е невъзможно.

Сърцето ни е онази почва, в която посаждаме чувствата си. Някои пускат корени, които се оплитат с пипалата си около стеблата на позитивните ни чувства и могат да ги задушат. Обидата е плевел, който унищожава всичко останало и не позволява на позитивните чувства да се развиват. Защото трудно би съществувало приятелство, където огорчението е пуснало своите пипала. Горчивата отрова на обидата унищожава доверието в приятелство. За съжаление няма как обидата и вярата да се съюзят и да се превърнат в партньори готови да търсят конструктивни взаимно удовлетворяващи подходи в преследване на позитивни отношения по скалата на безсмисленото съотношение на американските стандарти.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Когато си преживял болката от поредната раздяла, а раната от думите за сбогом още кърви, преживяваш душевен срив.

Случва се много често и да обвиниш себе си за егоизма, за липсата на достатъчно мъдрост при взимане на важни решения. Чувстваш се съкрушен и онова силно чувство на воля и оптимизъм, което те е крепяло е отстъпило място на отчаянието. В пространството между поредната раздяла и новата среща, понякога човек преживява онази пречистваща самота, в която се опитва да предаде нова стойност на всичко случило се до този момент.

За съжаление страданието ни е нужно за да можем да преминем на един следващ етап на развитие и разбиране на живота си. Винаги в такива случаи човек се опитва да бъде покорен на случващото се и да го приема безропотно, давайки си сметка, че не е възможно всичко в живота да се контролира.

Основната промяна, която е настъпила във външните обстоятелства, налага и незабавна вътрешна промяна на личностни черти, без които пътят напред е немислим. Вярно, е че след всяка нова буря хората стават по-чувствителни но и по-смели и още по-подготвени да приемат новите урагани, които им предстоят. И винаги след поредното изпитание си обещаваме да сме още по-добри, по- самоотвержени, но в същото време и по-смирени. Смирени пред неизбежното, преизпълнени с добра воля и оптимизъм. Това няма нищо общо с нереалистичното ни разбиране да останем в неподвижно състояние и да очакваме от тук нататък да имаме само позитивни преживявания без да сме положили труд за това.

Нашата воля е основен фактор във всичко, което тепърва трябва да осъществим. В християнството смирението е добродетел, която отхвърля гордостта, а богоугодните хора се радват на всичко, което имат без да искат нищо повече за себе си. Пренесена тази идея в семейните отношения означава, човек да приема живота си такъв, какъвто е без да се опитва да налага промени, които са свързани пряко с човешкото му развитие и личностните му взаимоотношения.

От една страна това е добре, защото се отказва от идеята да променя човека до себе си и го приема такъв какъвто е, но от друга страна това е отказ от волята, която е заложена имплицитно във всяко едно същество да оцелява и да се развива в една не винаги добронамерена среда.

Когато човек дава обед за вярност той се отрича от собствената си желания в името на по-възвишена цел, каквато е любовта и хармонията в брака, така според някой религиозни източници се постига съвършенство. Подобен акт на себеотричане е свързан с потискане на егоизма и доброволна жертва в отдаване на себе си в името на другия, липса на чувство за собствена важност и демонстриране на превъзходство. Отсъства гордостта и високомерието. Тогава не искаш нищо за себе си, достатъчно ти е само присъствието на другия, цениш всеки един миг, наслаждаваш се на това, което имаш и преживявайки болезнения спомен на всички загуби в миналото си, ти се радваш и на малките жестове на внимание от любимия човек.

Това е валидно, но само, когато не сме склонни да искаме и очакваме нищо от живота. Много лесно е хората възпитавани в този дух е да станат жертва на недобронамерени партньори, които са готови да се възползват от наивната им доброта.

Едва ли има човек, който е готов да пренебрегне собствените си желания в името на един съвременен живот в който се изисква от него да бъде равноправен партньор или най-малкото да има собствено мнение и воля. И така двамата да склонят глава един пред друг и всеки да пренесе себе си в жертва на любимия. Тогава не е ясно кой ще бъде глава на семейството и кой ще носи отговорност в трудни моменти.

Неправилно е разбирането, че премълчавайки несъгласията си ще постигнем по-голяма хармония помежду си.

Смирението не е безразборно послушание и не е допустимо единия да натрапва действия на другия, които са в ущърб с личните му интереси.

Смирението не е слабост на духа и не означава, че човек трябва да бъде отстъпчив във всичко. Подобно поведение не означава страх, слабост, песимизъм или апатия. След като човек е преживял поредица от неуспехи и разочарования той не трябва да се оприличава с най-жалкото същество на света, с грешник, който с покорността си към господаря, трябва да изкупи своите предишни грехове в страдание и подчинение.

Не можем да определим смирението като бездействие или като удобна безпомощност. Някой го наричат мъдрост. Но каква е тази мъдрост, която мнозина не разбират, а други се възползват от нея? Най-красивото в усещането за смирение е спокойствието, което човек може да намери в състоянието на наслада и приемане, но не приемане на налаганата ни нечия воля, която е в противовес с нашите лични норми и ценности, а онова усещане за съгласие с целостта на другия и хармонията, която можем да преживеем по между си. Цялост в която има и красиви и не толкова красиви моменти, които правят дните ни по-пълноценни и по-смислени.

Дали ще изберем да се смирим или ще изберем да търсим своето стръмно щастие по пътя на личното си неудовлетворение, това ще реши всеки един от нас. Каквото и да изберем, винаги ще се прекланяме пред превъзходството на несъвършения свят, в който живеем и ще търсим примирие с трудностите в живота си.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Често в отношенията ни с най-близките ни хора се появяват проблеми. Конфликти или спорове, отлагани решения, които тлеят в мълчанието по между ни. Опитваме се да не говорим за тях, оставяме ги във времето като се стремим да не повдигаме неприятните въпроси, които считаме за твърде деликатни или ги намираме за болезнено конфликтни. Желаем времето да ни даде мъдрост или простичко се упражняваме в търпение, в деликатност, с която се опитваме да намерим решението на спорен казус. Разчитаме на инициативността на другия за да можем да сме сигурни в добрия изход на оспорвания въпрос. Отлагаме бурята в отношенията си, но и това не помага. Усещаме, че колкото и да изчакваме и да сме търпеливи, това само ни прави по-изнервени и несигурни. Ставаме непримирими към действията на своя любим и най-вече губим вяра във собствените си способности, че можем да променим нещо по между си. Не вярваме в намирането на взаимно изгодно решение, съмняваме се в добронамерената воля на отсрещната страна и тогава сме принудени да поставим еднолично своето желание, което очакваме да бъде удовлетворено в срок и по-начин по-който ние желаем. Тогава в миг на гняв, ние преживяваме онова чувство на воля, което ни изпълва с решителност, „сега или никога“. Човек има контрол над живота си и се налага в определен момент незабавно да постави своето искане. Дали сме обмислили достатъчно добре обстоятелствата или не, на нас ни се налага да поставим ултиматум.

Ултиматума е искане свързано с ограничение във времето и принуждава отсрещната страна към незабавно изпълнение. Последствията са свързани със заплахи за сериозни последствия в случай на неизпълнение. Отчаяни сме и нямаме никакъв друг избор.

Действието ни е крайна стъпка и налага да прекрачим всички норми на благоприличие, особено когато това е свързано с проява на колебание или трудни и неизпълними условия за любимия ни. Тогава ни се налага да навлезем в неприкосновените граници на другия за да можем да разширим пространство на съвместното си партниране. Давам си сметка, че макар и чрез силови действия, това понякога е наложително. Много държавни лидери използват този подход в политиката за да наложат своята воля и в същото време да покажат своето силово превъзходство. В личния и в обществения живот това е сериозно предупреждение с враждебни последствия. Експертите твърдят, че жените са най-често тези които се налага да употребяват тази тактика, може би защото те се чувстват все още уязвими в ред неблагоприятни ситуации за тях или просто защото са по-активни и решителни.

Самото налагане на искане към партньора е свързано с взимане на незабавни решения, и го поставя в етична дилема с наложен краен срок. Това са случаите, които изискват да бъде направен еднозначен избор в нечия полза. Борба на всяка цена, битка в отстояване на морални и етични принципи.

Обикновено „правилното“ решение не е свързано с емоционална, а с прагматична преценка съответстващата на визията за живот на партньора, поставен в стресова ситуация на незабавен избор. В такива случаи не можем да говорим за взимане на „добро“ или взаимоизгодно решение, а по-скоро за предприемане на незабавни действия, които са в нечий ущърб и не носят ползи за никой в разразилия се конфликт. За това този начин на преднамерено предизвикване и ускоряване на събитията в живота винаги е свързано с унищожение и разруха. Какъвто и избор да направи човек притиснат в ъгъла на стената на съвместния си живот, той трябва да направи подбор при две взаимно изключващи се обстоятелства и обикновено да жертва едното в името на другото, поставяйки себе си във възходяща позиция. Налага се незабавно действие, след което да не изпитва съжаление и морални угризения.

До голяма степен това има отношение към семейната екология, която се свързва с опазването и употребата на брака като дългосрочен и стабилен ресурс. Подобни решения са тест за устойчивостта на партньорските отношения в критични ситуации. Въпреки, че ултиматума е свързан с крайни действия и много често унищожителни последствия и за двамата партньори, все пак той е добър начин за решаване на конфликти, които са тлеели в очакване да бъдат разпалени или загасени. Каквото и да реши човек в такава ситуация, дори и да трябва да предизвика унищожителна буря в живота си, то истината е че след всяка смърт идва ново начало, много по-истинско и много по-стойностно. Отключването на конкретен проблем носи много нови пространства и нови възможности. Защото компромисите не винаги са най-доброто от което се нуждаем, а намирането на взаимоизгодни решения понякога не съдейства за достатъчно качествени промени в живота и на двамата партньори. Нещо повече това би могло да нанесе много по-големи вреди и ограничения в съвместното ни съществуване, отколкото облаги.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

От витринатавиж всички

0
В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към...

Стилътвиж всички

0
Аромата и вкусови качества на кафето сутрин ни действат тонизиращо, а много от нас дори не могат да си представят започването на деня без...
Открий ме в спорта