My Weblog: kutahya web tasarim umraniye elektrikci uskudar elektrikci umraniye elektrikci istanbul elektrikci satis egitimi cekmekoy elektrikci uskudar kornis montaj umraniye kornis montaj atasehir elektrikci beykoz elektrikci

От витрината

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Нещо вътре във вас напира, думите ви спират, душата утихва в мълчание, усещате как сълзите сами се стичат по лицето и вие не знаете, какво точно се случва. Чувствате се безпомощни гневени, огорчени. Обидата! Само една дума, която предизвиква изблик на чувство на тъга и разочарование. Реч или непочтено действие, след което с месеци на ред се опитваш да събереш разпръснатото на парченца прозрачно щастие. Стараеш се да спреш преди да си замахнал с юмрук. Думите убиват, рушат доверие, обличат любовта ни в призрачни одежди.

Съзнателно или не всеки един от нас е опитвал мощта на това вербално оръжие и то е най-страшното защото оставя следите си дълбоко в душите ни, дистанцира ни, белязва бъдещето ни с мнителност, с недоверие към чувствата на другия. Обидата не само ни ранява, тя ни унижава, кара ни да се чувстваме незначителни и неоценени, некачествени. Стоки с изтекъл срок, негодни за употреба. Силата на думата ни засяга, когато е направена от хора, които ценим и уважаваме или в случаите които считаме, че с нищо не сме заслужили подобно отношение. Обикновено се сме склонни да се огорчаваме от тези , които най-много обичаме, те сякаш безпогрешно умеят да управляват ритъма на отношенията ни и го направляват в посока, която им е удобна. Специалистите ще ви кажат, че и в най-добрите семейства служебното натоварване и делничните грижи, водят до стресови преживявания с негативен оттенък. Когато не можем да контролираме поведението си ние се гневим. Тогава започваме да се караме на другия, да го обиждаме, да го обвиняваме за съвместните си неблагополучия.

Джон Готман интересно описва дисфункционалната партньорска комуникация като „четирите конника на Апокалипсиса“.

Зле настроените един към друг партньори започват разговора с остра критика и отвръщат на удара с удар. Следва негативна емоция и дистанциране от другия в търсене на решение и изход от ситуацията. Някои психолози считат, че излишното драматизиране на проблема между партньорите може да превърне мухата в слон. Те ще ви посъветват да направите нещо заедно, което би било приятно за всички в семейството и би внесло необходимата доза позитивна емоция, без която е невъзможно справянето и с най-елементарния конфликт. Но осата вече е забила болезненото си жило и справянето с трудната ситуация изисква не само добри намерения. В такива моменти най-логичната реакция на човек е да се затвори в себе си и да спусне бариерите на комуникацията с другия.

Авторитетни терапевти установяват, че за успешното справяне с трудностите взаимодействието между позитивни и негативни емоции в двойката трябва да бъде в съотношение 5/1. Типична американска аритметика с която ни учат как да мерим неколичествени емоционални преживявания броейки от едно до пет. Пет позитивни и една негативна и точно в нея е скрито онова неизмеримо огорчение, което не ти дава спокойствие. Онази обида, която посята в душата ти пуска корени, които те оплитат като бръшлян и те задушават. Веднъж усукала се около стеблото тя изпива сока на радостта. Защото трудно би съществувало приятелство, любов, доверие, когато огорчението е тръгнало по вените на семейните отношения.

Критикуването е обичайно явление в партньорските отношения, а когато е придружено с презрение или отвращение е тревожен симптом, то е присъда. Това отрицателно, враждебно мислене съвсем естествено води до нападки, които карат единия от партньорите да заеме защитна позиция. На много хора не им се водят излишни битки и за това предпочитат да се оттеглят. Да се скрият зад каменната стена на мълчанието, защото оказва се това е последната възможна защита. А онзи, който прибягва до нея, спира да реагира на нападките, дистанцира се болезнено от другия и се затваря зад каменните тетраподи на безразличието. Когато такова поведение се превърне в обичаен отговор на нападките, каквито и конструктивни подходи да търси другата страна те остават неуспешни.

Джон Готман твърди, че когато мълчаливата агресия се превърне в ежедневно поведение с връзката е свършено. Всички пътища за заглаждане на несъгласията са прекъснати и възстановяването им е невъзможно.

Сърцето ни е онази почва, в която посаждаме чувствата си. Някои пускат корени, които се оплитат с пипалата си около стеблата на позитивните ни чувства и могат да ги задушат. Обидата е плевел, който унищожава всичко останало и не позволява на позитивните чувства да се развиват. Защото трудно би съществувало приятелство, където огорчението е пуснало своите пипала. Горчивата отрова на обидата унищожава доверието в приятелство. За съжаление няма как обидата и вярата да се съюзят и да се превърнат в партньори готови да търсят конструктивни взаимно удовлетворяващи подходи в преследване на позитивни отношения по скалата на безсмисленото съотношение на американските стандарти.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Човекът е мярка за всички неща. С каквато мяра мериш, с такава ще ти се отмери, това е нашият индивидуален аршин за живота. Един чудесен библейски принцип, който все повече прилагаме във взаимоотношенията си с любимите си хора. И няма как да е иначе. Все повече измерваме живота си с материални стойности и духовните измерения на отношенията си заменяме с цифри. Ако нещо не си струва, то тогава може да го заменим, да го хвърлим или още по-просто да си купим друго, което би ни вършило по-добра работа от старото. Защото ние отдавна не живеем в недоимък и можем да си позволим всичко от което се нуждаем.

Човешките ни отношения отдавна следват пазарния механизъм. Нашите срещи и раздели в интимните ни отношения са като градско тържище, на което осъществяваме бартер, покупка или продажба. Предпочитаме да създаваме пазарен модел на отношения, за не се чувстваме измамени.

Днес добрия партньорския статус на човека се измерва с вложените средства за неговия материален и интелектуален просперитет. Ако вие имате достатъчно добро образование, престижна работа с високи доходи, самостоятелно жилище и кола и в момента не сте в брак, то вие сте в най-горното стъпало на йерархичната стълбица на най-предпочитаните ергени и моми, та дори да сте останали сами след поредния развод. Предполагам, че очаквате да намерите партньор от същата черга или в случая „ летящо килимче“ със златен обков.

Търсим симетричен модел на бартер водени от егоистични мотиви. Нашият личен живот се превръща в продължение на икономическите принципи на пазара и сякаш все по-малко отказваме да правим разлика между истински стойностните неща в живота и тези, които можем да си закупим със спечелените средства.

Предпочитаме да живеем в брак, който да гарантира и урежда нашите отношения, отколкото да живеем на ръба на перманентното си неудовлетворение и съмнение, че даваме повече, отколкото получаваме.

Мерим качествата на любимия и умишлено търсим лошите черти на характера му за да подчертаем своите превъзходства, считайки че това ще увеличи личната ни стойност в съвместния ни живот, а това само може да доведе до деструктивна итнерференция в личните ни отношения. Изходящия поток на мисли определя входящия поток на негативни или позитивни отношения. Пазарният принцип на взаимоотношения следва принципа според който това, което сме дали, трябва да се върне обратно и то със същата стойност. Нашето оцеляване сякаш пряко зависи от това. Мяра според мяра и нищо в повече.

И така живеем в собствената си оскъдица на живот и измерваме чувствата си в грамове и сантиметри. Забравяме за безкористното си отношение на онзи висш алтруизъм в който даването няма материално измерение, а е плод на нашата любов към другия.

Свободната ни воля на даряване и приемане, няма количествени измерения и от нея не се очаква възвращаемост. Да направиш добро и да го хвърлиш в морето без да си мислиш, че то ще те намери е онзи универсален принцип на добрите човешки отношения, в които дори и да не срещаме взаимност ние се чувстваме щастливи. Преживяваме спокойствие и благодат, чувстваме се богати с това, което ние сме способни да дадем, без да очакваме в замяна. Едното е свързано с размяна на материални ценности, а  другото създава предпоставки за добра воля. Това би следвало да бъдат отношенията на любов, в които даряването на нееквивалентни стойности не носи взаимност, а наслада. В пазарната ни икономика на отношения даваме за да получаваме, даваме разменяеми ценности за да получим подобни.

Но любовта не се купува, щастието и добрите отношения също. Те са онова нетленно богатство, което нито можем да си купим, нито можем да продадем. Това са нашите неразменяеми скъпоценности, които имат уникална, индивидуална стойност за всеки отделен човек. Със сигурност бихме били по-щастливи, ако по-често можехме да обменяме безмерни отношения на съпричастност, и състрадание вместо на притежание. Защото добрите ни дела и чувства към другия имат количество, но нямат цена.

Отношенията ни към любимия ни партньор са ценни и значими, но те не могат да претендират за разход и да търсят равностойност. Именно това ги прави уникални и съкровени. Даряването на любов и грижа, на нежност е напълно различно от обмяната на собственост в партньорските взаимоотношения.

Материалното ни богатство може да бъде в услуга на нашите личностни качества и да ги обогатява, но никога парите не могат да определят стойността ни като човек, и да влияят пряко на отношенията ни с любимите хора. За това нека да даваме без мяра и нека теглим без да слагаме олово и катран в отношенията по между си.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Когато си преживял болката от поредната раздяла, а раната от думите за сбогом още кърви, преживяваш душевен срив.

Случва се много често и да обвиниш себе си за егоизма, за липсата на достатъчно мъдрост при взимане на важни решения. Чувстваш се съкрушен и онова силно чувство на воля и оптимизъм, което те е крепяло е отстъпило място на отчаянието. В пространството между поредната раздяла и новата среща, понякога човек преживява онази пречистваща самота, в която се опитва да предаде нова стойност на всичко случило се до този момент.

За съжаление страданието ни е нужно за да можем да преминем на един следващ етап на развитие и разбиране на живота си. Винаги в такива случаи човек се опитва да бъде покорен на случващото се и да го приема безропотно, давайки си сметка, че не е възможно всичко в живота да се контролира.

Основната промяна, която е настъпила във външните обстоятелства, налага и незабавна вътрешна промяна на личностни черти, без които пътят напред е немислим. Вярно, е че след всяка нова буря хората стават по-чувствителни но и по-смели и още по-подготвени да приемат новите урагани, които им предстоят. И винаги след поредното изпитание си обещаваме да сме още по-добри, по- самоотвержени, но в същото време и по-смирени. Смирени пред неизбежното, преизпълнени с добра воля и оптимизъм. Това няма нищо общо с нереалистичното ни разбиране да останем в неподвижно състояние и да очакваме от тук нататък да имаме само позитивни преживявания без да сме положили труд за това.

Нашата воля е основен фактор във всичко, което тепърва трябва да осъществим. В християнството смирението е добродетел, която отхвърля гордостта, а богоугодните хора се радват на всичко, което имат без да искат нищо повече за себе си. Пренесена тази идея в семейните отношения означава, човек да приема живота си такъв, какъвто е без да се опитва да налага промени, които са свързани пряко с човешкото му развитие и личностните му взаимоотношения.

От една страна това е добре, защото се отказва от идеята да променя човека до себе си и го приема такъв какъвто е, но от друга страна това е отказ от волята, която е заложена имплицитно във всяко едно същество да оцелява и да се развива в една не винаги добронамерена среда.

Когато човек дава обед за вярност той се отрича от собствената си желания в името на по-възвишена цел, каквато е любовта и хармонията в брака, така според някой религиозни източници се постига съвършенство. Подобен акт на себеотричане е свързан с потискане на егоизма и доброволна жертва в отдаване на себе си в името на другия, липса на чувство за собствена важност и демонстриране на превъзходство. Отсъства гордостта и високомерието. Тогава не искаш нищо за себе си, достатъчно ти е само присъствието на другия, цениш всеки един миг, наслаждаваш се на това, което имаш и преживявайки болезнения спомен на всички загуби в миналото си, ти се радваш и на малките жестове на внимание от любимия човек.

Това е валидно, но само, когато не сме склонни да искаме и очакваме нищо от живота. Много лесно е хората възпитавани в този дух е да станат жертва на недобронамерени партньори, които са готови да се възползват от наивната им доброта.

Едва ли има човек, който е готов да пренебрегне собствените си желания в името на един съвременен живот в който се изисква от него да бъде равноправен партньор или най-малкото да има собствено мнение и воля. И така двамата да склонят глава един пред друг и всеки да пренесе себе си в жертва на любимия. Тогава не е ясно кой ще бъде глава на семейството и кой ще носи отговорност в трудни моменти.

Неправилно е разбирането, че премълчавайки несъгласията си ще постигнем по-голяма хармония помежду си.

Смирението не е безразборно послушание и не е допустимо единия да натрапва действия на другия, които са в ущърб с личните му интереси.

Смирението не е слабост на духа и не означава, че човек трябва да бъде отстъпчив във всичко. Подобно поведение не означава страх, слабост, песимизъм или апатия. След като човек е преживял поредица от неуспехи и разочарования той не трябва да се оприличава с най-жалкото същество на света, с грешник, който с покорността си към господаря, трябва да изкупи своите предишни грехове в страдание и подчинение.

Не можем да определим смирението като бездействие или като удобна безпомощност. Някой го наричат мъдрост. Но каква е тази мъдрост, която мнозина не разбират, а други се възползват от нея? Най-красивото в усещането за смирение е спокойствието, което човек може да намери в състоянието на наслада и приемане, но не приемане на налаганата ни нечия воля, която е в противовес с нашите лични норми и ценности, а онова усещане за съгласие с целостта на другия и хармонията, която можем да преживеем по между си. Цялост в която има и красиви и не толкова красиви моменти, които правят дните ни по-пълноценни и по-смислени.

Дали ще изберем да се смирим или ще изберем да търсим своето стръмно щастие по пътя на личното си неудовлетворение, това ще реши всеки един от нас. Каквото и да изберем, винаги ще се прекланяме пред превъзходството на несъвършения свят, в който живеем и ще търсим примирие с трудностите в живота си.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Често в отношенията ни с най-близките ни хора се появяват проблеми. Конфликти или спорове, отлагани решения, които тлеят в мълчанието по между ни. Опитваме се да не говорим за тях, оставяме ги във времето като се стремим да не повдигаме неприятните въпроси, които считаме за твърде деликатни или ги намираме за болезнено конфликтни. Желаем времето да ни даде мъдрост или простичко се упражняваме в търпение, в деликатност, с която се опитваме да намерим решението на спорен казус. Разчитаме на инициативността на другия за да можем да сме сигурни в добрия изход на оспорвания въпрос. Отлагаме бурята в отношенията си, но и това не помага. Усещаме, че колкото и да изчакваме и да сме търпеливи, това само ни прави по-изнервени и несигурни. Ставаме непримирими към действията на своя любим и най-вече губим вяра във собствените си способности, че можем да променим нещо по между си. Не вярваме в намирането на взаимно изгодно решение, съмняваме се в добронамерената воля на отсрещната страна и тогава сме принудени да поставим еднолично своето желание, което очакваме да бъде удовлетворено в срок и по-начин по-който ние желаем. Тогава в миг на гняв, ние преживяваме онова чувство на воля, което ни изпълва с решителност, „сега или никога“. Човек има контрол над живота си и се налага в определен момент незабавно да постави своето искане. Дали сме обмислили достатъчно добре обстоятелствата или не, на нас ни се налага да поставим ултиматум.

Ултиматума е искане свързано с ограничение във времето и принуждава отсрещната страна към незабавно изпълнение. Последствията са свързани със заплахи за сериозни последствия в случай на неизпълнение. Отчаяни сме и нямаме никакъв друг избор.

Действието ни е крайна стъпка и налага да прекрачим всички норми на благоприличие, особено когато това е свързано с проява на колебание или трудни и неизпълними условия за любимия ни. Тогава ни се налага да навлезем в неприкосновените граници на другия за да можем да разширим пространство на съвместното си партниране. Давам си сметка, че макар и чрез силови действия, това понякога е наложително. Много държавни лидери използват този подход в политиката за да наложат своята воля и в същото време да покажат своето силово превъзходство. В личния и в обществения живот това е сериозно предупреждение с враждебни последствия. Експертите твърдят, че жените са най-често тези които се налага да употребяват тази тактика, може би защото те се чувстват все още уязвими в ред неблагоприятни ситуации за тях или просто защото са по-активни и решителни.

Самото налагане на искане към партньора е свързано с взимане на незабавни решения, и го поставя в етична дилема с наложен краен срок. Това са случаите, които изискват да бъде направен еднозначен избор в нечия полза. Борба на всяка цена, битка в отстояване на морални и етични принципи.

Обикновено „правилното“ решение не е свързано с емоционална, а с прагматична преценка съответстващата на визията за живот на партньора, поставен в стресова ситуация на незабавен избор. В такива случаи не можем да говорим за взимане на „добро“ или взаимоизгодно решение, а по-скоро за предприемане на незабавни действия, които са в нечий ущърб и не носят ползи за никой в разразилия се конфликт. За това този начин на преднамерено предизвикване и ускоряване на събитията в живота винаги е свързано с унищожение и разруха. Какъвто и избор да направи човек притиснат в ъгъла на стената на съвместния си живот, той трябва да направи подбор при две взаимно изключващи се обстоятелства и обикновено да жертва едното в името на другото, поставяйки себе си във възходяща позиция. Налага се незабавно действие, след което да не изпитва съжаление и морални угризения.

До голяма степен това има отношение към семейната екология, която се свързва с опазването и употребата на брака като дългосрочен и стабилен ресурс. Подобни решения са тест за устойчивостта на партньорските отношения в критични ситуации. Въпреки, че ултиматума е свързан с крайни действия и много често унищожителни последствия и за двамата партньори, все пак той е добър начин за решаване на конфликти, които са тлеели в очакване да бъдат разпалени или загасени. Каквото и да реши човек в такава ситуация, дори и да трябва да предизвика унищожителна буря в живота си, то истината е че след всяка смърт идва ново начало, много по-истинско и много по-стойностно. Отключването на конкретен проблем носи много нови пространства и нови възможности. Защото компромисите не винаги са най-доброто от което се нуждаем, а намирането на взаимоизгодни решения понякога не съдейства за достатъчно качествени промени в живота и на двамата партньори. Нещо повече това би могло да нанесе много по-големи вреди и ограничения в съвместното ни съществуване, отколкото облаги.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

За някой хора приятелството за цял живот е достатъчно да покрие идеала за брачна връзка         „ докато смъртта ги раздели“. Чувала съм мои клиенти, които споделят, че когато любовта си отиде остава приятелството, което е взаимоизгодно и за двете страни. Дружба, която трае за цял живот.

Любовта ни разцъфтява в атмосфера на близост, споделеност и подкрепа. Искрено желаем да опознаем любимия си, да сме близо до него, да няма граници между нас. Готови сме да се отдадем напълно на тези, които обичаме, тревожим се за тях, чувстваме се отговорни, копнеем да сме заедно цяла вечност. Любовта и желанието ни вървят ръка за ръка. В чувствата си един към друг ние полагаме цялото си желание да притежаваме другия. Искаме да минимализираме разстоянието, да неутрализираме напрежението, да намалим празнината. Нуждаем се от спешна близост. Но също така и желаем да не допускаме грешките, които са довели до предишни наши раздели и разочарования. В копнежа си искаме мост, който да пресечем за да можем да сме винаги до този, който обичаме. Ние не просто се нуждаем от любов, а от онази близост която да ни осигури сигурност и ако може приключение, една комбинация, която наричаме страст. Повечето експерти свързват сигурността в интимните отношения с наличието на доверие и единение, което е основано на приятелство, между партньорите. Това е свързано с разкриване на много интимни преживявания и не толкова позитивни емоции в миналото. Едно прекрасно усещане на споделяне и разбиране, благотворен акт на единение с другия в който усещаш, че си приет такъв какъвто си. В същото време това е едно много рисковано действие, което те кара да разкриеш и не толкова красиви страни от характера си, защото дори и другия да ги приема и разбира в момента, няма гаранция, че във време на трудности и недоразумения тези лични истории няма да се превърнат в кирливите ризи на взаимната ви неудовлетвореност.

Всяко едно себеразкриване и желание за сливане и приятелство ни прави на практика безкрайно зависими и уязвими в любовта ни с любимия ни човек. Точно за това експерти в областта на семейните отношения твърдят, че там където има страст трудно може да има пълно разкриване и приятелство. Едното е враг на другото, защото много често границите на приятелството се сливат с неудовлетвореността в различни аспекти на партньорското взаимодействие. Нещо повече там където има приятелство между интимните партньори, няма страст в двойката. Те са толкова близки един с друг, чувстват се като брат и сестра, като майка и син и това наличие на тотално сливане изгаря еротичната магия. Изграждането на пълно доверие и близост е лишено от кислород. А когато няма въздух, няма и огън, липсва и живот. Това са спокойните, недраматични връзки, които рядко попадат в любовните романи.

В удобната любов няма топлина, няма огън, няма страст и еротика, но има приятелство. Това е т.н празна любов според теорията на Стърнбърг, в която има ангажираност и отговорност и нищо друго. Двойките, в които и двамата партньори споделят тази нагласа, никога няма да прекарат много време в разговори за това колко силно и бурно се обичат, нито ще се гледат дълго и продължително в очите, а ръцете им няма да копнеят един за друг.

Хората, които напълно съзнателно избират стила на приятелската любов никога няма да потърсят, онези характеристики у партньора си, които възбуждат фантазиите им и разпалват еротичното им въображение. Често подобни хора изобщо не търсят любов, те търсят подкрепа и сигурност, дом и не се нуждаят от мистерия, риск и опасности. Вместо това предпочитат да се занимават с дейности, които им доставят удоволствие, и в хода на тези увлечения се срещат с хора с подобни интереси, които запълват възникналата празнина. Комуникацията в тези двойки е безпрепятствена и действа като нитова спойка. Близостта, произтичаща от този стил е от по-дружеска и непретенциозна. Целта на този тип връзки е създаването на брак, дом и евентуално деца. Идеята на обичащите се с такива нагласи е да избягнат досадните конфликти на любовните връзки, ненужните емоции и болезнените раздели.

Сексуалната страст е обикновено мираж и трудно се съчетава с желана интимност. За обичащите от този тип е трудно да поддържат убеждението си, че по- важно приятелството, а сексът е второстепенен, дори ненужен. Ако следваме тази логика много по-лесно да умреш от скука с верен приятел, преди да си умрял от старост. За хората приели спокойствието и комфорта на материалния и професионален просперитет това е тихия и доживотен пристан в който любовта преминава в смъртта, която вместо да разделя, увековечава мита за брачната им вярност.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Лятото свърши и любимите ни щъркели отлетяха на юг. Също като тях в съвремието ни все повече млади хора планират бъдещето си извън пределите на страната. Както птиците, така и хората търсят по-добри условия за живот, по-добър климат, по-богати материални ресурси.

По подразбиране приемаме, че емиграцията е следствие от настъпването на отрицателни промени в живота. Някои крайни мнения на специалисти твърдят, че българите не просто емигрират, те се евакуират от лошите условия в страната. Младите ни хора били дотолкова отчаяни от липсата на промени и възможности за реализация, че едва изчаквали да се дипломират за да напуснат родината ни. Не бих могла да подкрепя това твърдение. България е една от добрите за живеене страни, които дават достатъчно свобода на своите граждани да се придвижват според своите предпочитания без това да им струва твърде скъпо.

Според едно ново изследване, българите, заминали да живеят в чужбина, са малко над 1,1 милиона и най-вероятно този брой ще се увеличава. За разлика от периода на социализма, когато да си емигрант беше равносилно на престъпление, в днешно време границите на света са отворени и хората могат свободно да се придвижват, без това да представлява проблем за някого. Младите ни хора са освободени от догмите на миналото и не приемат „емиграцията“, като стигма или вид спасение. За тях тя може да бъде начин да преодолеят личните си ограничения. Да намерят своите места под слънцето и да преоткрият себе си по нови начини. В това понятие те по-скоро влагат усещанията си за свобода, за личен избор и най-вече са склони да открият вълнуващи преживявания, които могат да им донесат много повече от материални облаги. Някои от тях вече са успели да се реализират в България и търсят още по-големи височини в странство.  Младежите, които имат страстта „да колекционират светове“ и да рушат граници, са личности, които търсят своята идентичност в различни култури и градят мостове към овладяването на нови знания, преодолявайки „другостта“ си с цената на несравними трудности.

Понякога ни е много тъжно, когато децата ни отлитат от нас, но това е възможно най-здравословното поведение за техния личен живот. Като че ли това е единствения начин да се измъкнат от влиянието на свръхпротектиращите ги или прекалено обгрижващи родители и да навлязат достойно в своята зрялост, като поемат живота си в свои ръце.

Възрастта на младежите в модерната епоха се характеризира с решения, които определят по-нататъшния житейски път на индивида. Мярата на свободата е именно в полето на избор и възможността на младите да го осъществяват. Човек трудно може да избере родителите си, но за това пък е напълно свободен да избира мястото си на живот и сам да определя правилата си на съществуване.

Не възхвалявам процеса на емиграция, но не мога и да го осъждам. И аз като родител на пълнолетно дете реших, че всеки има право да търси пътя си далече от ограниченията на родителските парадигми.

Не можем да упрекваме децата си за изборите, които правят в живота си. Те не делят света на

„източен“ и „ западен“. Не мислят в категорията „заминавам завинаги“ или „връщам се завинаги“, а най-често избират да са „тук“, на мястото където се чувстват най-добре. Свободата на придвижване дава възможност и на самата България да бъде забелязана като място за реализация на хора от други страни. Начин да се регулира икономическия ни пазар и възможност работодателите да предложат по-високи заплати на своите служители и работници. Но е редно да гледаме на всеки човек не само като на икономически ресурс, но и като на духовен потенциал. Излишно е да заблуждаваме младите хора, като им създаваме нереалистични представи за материален просперитет и духовен лукс извън пределите на родината ни. Нещо повече, ако човек има уменията да се реализира в чужбина, то той не би имал проблем да направи и същото и в България. Икономическата емиграция е по-скоро начин за търсене на възможности за по-висок материален стандарт извън пределите на страната. Ако човек има повече доверие в себе си и вярва в личния си потенциал, той би могъл да разшири първо вътрешното си пространство, като си създаде духовен комфорт, който да му даде свободата и спокойствието да се реализира на родното си място. Чувството ни за семейност, корените ни, удобният вятър са само части от усещането ни за принадлежност и това не е никак малко.

Казват, че домът не е там където си се родил, а там където  сам си избрал да създадеш свое семейство и си родил и отгледал децата си. Какво по-хубаво би могло да бъде от това да можеш и да се радваш на своите внуци не в странство, а в родината на своите деди.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Здравей Катя, имам син на 7 години, който е в първи клас. Вместо задачките и уроците, задължителните домашни, той се вълнува от това:- Как една жена може да се влюби в един мъж?

Първият учебен ден остава най-вълнуващото приключение в целия ни човешки живот. Дали ние ще сме тези, които за първи път тръгваме на училище или нашите безценни деца, винаги преживяванията са силни и много позитивни. А малчуганите ни са повече от нетърпеливи. Може би си мислите, че единственото което ги вълнува са красивите учебници и тетрадки, грижливо подострените моливи, новите ранички? Вие сте се погрижили за всичко, но не и за това, което децата ни на свой ред предстои да преживеят-срещата със своите нови съученици. Това е най-завладяващото приключение за първолаците, които за първи път ще се срещнат за да навлязат в един нов свят. Вие сте подготвени да решавате с тях задачи, да пишете ченгелчета, да разказвате приказки, но едва ли сте готови да отговаряте на най-интерисуващите ги въпроси-техните лични преживявания, които възникват в контекста на учебния процес.

За любовта няма възрасти. Нашите деца още от малки изпитват чувства на симпатия едно към друго, а не малко от тях вече са успели да срещнат своята първа любов още в детската градина. Това съвсем не са нови преживявания за тях, още в кърмаческа възраст, те вече са изпитали това усещане на близост с вас, техните родители. Вашият син за първи път отново ще си припомня за майчината грижа през усмивката на синеоката русокоска, а вашата дъщеря ще търси топлината и бащината грижа в момчето на чина отзад, онова което ще носи тежката й раница и ще дърпа с любов вързаната на плитка коса. Така децата ни постепенно се учат да разчитат първите сигнали на любовта, която вие сте заложили в душите им. Те ще разширяват измеренията на вашите чувства към тях, за да изграждат свои собствени с връстниците от противоположния пол.

Любовта на децата ни е също толкова истинска, колкото и любовта на възрастните. Нашето влюбено дете, както и влюбения зрял човек желае да прекарва възможно най-много време със субекта на своята любов. Иска да му засвидетелства своите чувства с особени малки жестове, които фокусират вниманието им. Децата постоянно се търсят едно друго, наблюдават се, говорят оживено, изграждат доверие, проявяват онази грижа, която ще прераства в подкрепа и разбиране, а по-късно и в любов. Именно през тези свои първи срещи, те ще разбират кое е добро и кое е лошо за тях. Ще ценят другия не по-думите, а по жестовете на внимание. Ще следят усмивката по лицето на любимото си приятелче, ще изучават емоциите чрез вибрациите на тялото. Ще се учат да говорят, а след това да слушат с интерес, да наблюдават за да преживяват приятелствата си по-един необикновен начин, който ще остави спомен в целия им живот. В такива мигове мислите и емоциите им са тези, които ръководят моментните им решения. И рамо до рамо с изграждането на умението да разсъждават, следвайки интересните текстове в букварчетата си, техният интелект ще се разширява отвъд написаното.

Когато нашите деца са харесвани от своите връстници те се чувстват щастливи и ходят с желание на училище. Приобщават се по-бързо към новата среда и преживяват незабележимо първоначалния стрес от настъпилата житейска промяна.

Те се вълнуват и желаят да споделят своя копнеж с родителят, който приемат за най-близък. Нуждаят се от подкрепата ви и е много важно тези първи трепети да не бъдат подценявани, още по-малко осмивани. Необходимо е да се прояви разбиране и да се запази дискретност и в същото време да се запази деликатност, която да предразположи детето да се чувства спокойно за да разказва за своите преживявания и чувства.

Първата целувка, първият интимен жест. Не съдете децата си, не ги укорявайте, спокойно им обяснете за сериозността на действията им и за границите, които трябва да поставят.

Как една жена може да се влюби в един мъж е особено сложен въпрос, който винаги ще търси своя отговор в живота на порасналите ни деца. И никой освен тях, няма да може да даде правилния отговор. Точно и за това живота е толкова сложен и в същото време много интересен.

Учейки уроците си и общувайки с любимият съученик те ще научават и азбуката на своите първи чувства, възникнали спонтанно, ей така почти на шега в междучасието между редовете на думите пълни с правописни грешки. Ще рисуват в тетрадките си сърца и ще мечтаят да срещнат с трепет онази, която да им шепне мили песни и да ги омайва с нежността на вашата първа ласка, която са усетили в първия час по живот, онзи час в който са поели своята първа глътка въздух изпълнен с любов.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Научени сме да приемаме живота си в неговите полярности. Той е лош или добър, черен или бял, нещастен или щастлив. Радваме се на хубавото, топло време и сме безкрайно нещастни, когато на вън е кално, студено и дъждовно. Искаме или не принудени сме да приемем всичко, което ни се случва и го определяме като орисия, защото той живота е такъв-гневен, тъжен и понякога много страшен и не толкова щастлив. Допускам, че малцина са тези, които предполагат, че собствените ни  мисли определят качеството на нашите преживявания. Те се пораждат в приятелствата ни, в деликатните отношения в семейството ни, в личния ни и интимен свят. Всичко, което виждаме или докосваме ни носи конкретна информация, напоено е с определено настроение. Емоциите ни могат да съхранят нашия живот и да го обогатяват с нови вълнуващи срещи, но също така биха могли да доведат до реални щети. Дори и да го отричаме, чувствата са двигателят в ежедневието ни. Ние организираме и планираме денят си като се опитваме да максимизираме позитивните и отстраним по възможност негативните емоции. Релаксираме, когато сме под въздействието на приятни си преживявания и се мобилизираме, когато сме изправени пред опасност. Предпочитаме да се чувстваме щастливи и не желаем да изпитваме страх, гняв и тъга, защото отказваме да се вгледаме в сърцевината на живота си. Да разберем онова, което истински го прави смислен и красив.

Във века на технологиите няма време за чувства, а може би си мислите, че ще ви е много по-лесно ако спрете да се радвате и в следствие от това и не страдате? Колко от нас си дават сметка, че не биха могли да съществуват ако постоянно се опитват да игнорират негативните послания на „ пагубните“ си преживявания? Случвало ни се е да изпитваме безпокойство когато сме под въздействието на определено събитие. Нашите чувства идват и си отиват, ние не можем да ги предизвикаме, понякога дори за съжаление не можем и да ги разпознаем. В хода на живота си отчитаме много специфични събития, на които придаваме определена конотация. И тогава несъзнателно включваме нашите емоционални стартери, а в съзнанието ни се приплъзват спомени, които предизвикват усещания за нещо красиво или не чак толкова хубаво. Точно тези моменти ни служат за да фокусираме вниманието си към определен проблем и ни държат концентрирани.

Според много хора, чувството на гняв е пагубна емоция в следствие на която могат да настъпят непредвидими реакции. Страхът ни, често ни възпира и ни ограничава. Отвращението ни, ни кара да се чувстваме по-внимателни. Тъгата ни дава усещане за загуба и самота. Всяка една от тези, т.н негативни емоции ни информира за събитие, което се нуждае от нашето специално внимание и контрол. Преживяванията ни са тези, които ни предупреждават за настъпило събитие в живота ни, и именно тези сигнали ни мотивират и предизвикват в нас желание за промяна. Утеснението в което се намираме поражда в нас чувство на тревога, която трескаво ни кара да намираме решения, на проблемите които са го причинили. Наистина ли искаме да избегнем всичко това в живота си? Да го пренебрегнем или да го игнорираме?

Давам си сметка, че често се лутаме между доброто и лошото. Бягаме от страданието за да отидем в щастието си. Гневим се или се наслаждаваме и така постоянно се опитваме да следваме посоката на двете полярности, с които обозначаваме рамката на своите лични ограничения. И все сме недоволни, неудовлетворени от този, живот който не ни дава спокойствие. Но едва ли сме се замисляли, че бихме могли да бъдем и по-толерантни, по-гостоприемни за нашите емоции. Не като се бием с тях или им придаваме възвишена добротата, а като ги интегрираме. Като им намерим достойно място в живота си и ги наградим със заслужена почит и уважение. Дали са добри или лоши, те са нашите собствени чувства и очакват от нас да бъдат приети и разбрани за да могат да ни дарят с мъдростта си. С онова уникално преживяване на неповторимост, което може за кратко да ни даде усещането за сиво и безлично ежедневие след като сме съчетали бялото и  черното върху листа на настоящето си. Така невзрачното, но интегрирано сиво в живота ни можем да наситим с горещия цвят на червеното, със зелената обичка да внесем спокойствие, а с малко оранжево да потърсим поуката от новата картина, която живота ни рисува в очакване на нашето лично отношение към гнева, към болката, към страха и тъгата. Към нашето уникално щастие, което само ако сме малко по-благоразумни можем да превърнем в незабравимо преживяване, в сливане на различни цветове и емоции, които да създадат онази уникалност на живота ни, която само ние бихме могли да преживеем.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Отпускарският сезон за много хора приключва. И  вместо човек да се чувства отпочинал и доволен понякога вместо това, може да изпита силно физическо натоварване, да  се усеща психически напрегнат и всяко най-малко външно раздразнение би предизвикало у него екстремна реакция.

Добрите емоции на плажа не са били достатъчни за да си почините добре.  Успели сте за известно време да оставите обувките на грижите си у дома, а нерешените проблеми сте сложили във второто дъно на куфара с багаж.  Чувствате се объркан и стресиран и не можете да се насладите на удоволствието на живота. Не успявате да реагирате на постоянно променящите се събития. Някой наричат това състояние-стрес! Може би ви звучи като диагноза? Но преживяването на стрес не е само негативно състояние. Учените твърдят, че това е  закономерно неутрално явление, което постоянно съпътства човешкия живот. Това са лични емоционални състояния, които натоварваме с много негативна енергия. На практика стресът не е онова, което ни се случва, а начина по който откликваме на съответното събитие. Силата на преживяването ни варира от степента на това, до колко сме способни да се справяме с обстоятелствата, които го предизвикват. Единствените хора, които не изпитват стрес са мъртвите. Те не се вълнуват и не преживяват това, което се случва на хората. Без стрес реално не можем да бъдем живи!

Състоянието на напрегнатост не е събитие, а логичен негов отклик. Когато човек е в такава ситуация вместо да приеме със спокойствие проблемите, в него се надига недоволство, което го мотивира да се съпротивлява. Дилемата е дали да влезеш в битка или да се изплашиш до такава степен, че да ти се иска да се скриеш на някое тихо и спокойно място.

Ние имаме годишен отпуск, но на грижите и проблемите ни не се полага отдих. Хабим нерви и сили, ядосваме се постоянно и на най-дребните неща и това ни изтощава. А възможностите на тялото ни за съпротивление не са безгранични. Имаме нужда от сили и достатъчно време за да се приспособим и да отстоим на конкретния проблем. Макар и да осъзнаваме, че сме изчерпани,  ние се опитваме да компенсираме количествата изразходена енергия с кафе, никотин, енергийни напитки или лекарства. И точно това ни води до още по-голямо изтощение.

Защото искаме да притежаваме всичко онова, което ни се полага, гледаме да не изпуснем нито една възможност. За това напрягаме мишци и се противопоставяме на естествените процеси на живота. Така сякаш поемаме цялата отговорност на света на раменете си и не си даваме сметка за своята уязвимост. Винаги си мислим, че сме способни да поемем повече товар отколкото можем и това да няма никакви последствия за здравето ни и отношенията ни с близките ни хора. Опитайте се да вземете да надувате балон, ако не спрете в определен момент, натискът от вътре ще стане толкова голям, че в дадена критична точка балонът ще се спука. В такива моменти е добре да се замислим за начина си на живот. За това до колко сме готови да намалим темпото си. Един от тунелите със светъл изход е да се отървем от ненужните си ангажименти и да не се опитваме да се надпреварваме не толкова с времето,  колкото  със себе си. И не само това, натрупването на нерешени проблеми, води до отчаяние и понижаване на цялостния ни емоционален заряд. Нека вместо да стиковаме проблемите и да ги крием в шкафа, да се опитваме всекидневно да им намираме решения. И ако вие сте като маслото, което поставено на слънце започва  да чезне и да се  топи  от жарките му летни лъчи,  то нека да намерим прохладно място за почивка, в което да си дадем сметка най-вече за това, което можем реално да променим със собствена си воля и онова, което трябва да приемем като част от естествения ход на живота, в който сме пътници макар и с документи за правоспособност за управление. Дори и когато не можем да противодействаме, бихме могли да стоим на седалката на пасажера и да се наслаждаваме на постоянно променящите се нюанси на живота без да ги превръщаме в всекидневна трагедия.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Много хора обичат да говорят за това, което им се случва, но не и за това, което преживяват и чувстват. Случвало ли ви се е и на вас някога?

Нещо те стяга, задушава те и вместо да си поемеш въздух, текват сълзи, усещаш празнота,  душата ти е жадна. Загубил си  сила, нямаш настроение, усмихваш се против волята си, а вместо искрена  усмивка в очите ти има особена носталгия, не от болка, а от нетърпение. Едно силно желание скрито в блясъка на мокрите ти очи издава чувствата на тялото ти преди да си дадеш сметка, че нещо, много важно ти липсва в живота.

Порив,  силно желание, нежно чувство. Копнеж? Това не е поредната ви психо атака или превземка.  Преживявате екзистенциална криза, тялото ви усеща сякаш глад, желае да бъде нахранено с нещо специално, но и вие не знаете какво е точно то. Много работа, спорт, служебни ангажименти, екскурзии в чужбина, музика, театър, концерти. Всичко необходимо за тялото, което ще ви помогне да за да заглушите кънтящата празнота на душата. Опитите ви са временни и краткотрайни, недоволството ви остава да танцува по тънкия нерв на оголения ви живот.

Преследва денонощно духа ви и вместо да спре и да се успокои то продължава да бушува, а изкушенията на живота са още по-примамливи. Няколко чаши алкохол вече не достигат, чат в социалните мрежи, забавни филми на дивана с дистанционното в ръка. Убедена съм, че сте си набавили всичко за да се чувствате комфортно. Имате добър дом и хубава работа, карате прилична кола .Всичко за тялото, но не и това, което истински е нужно на душата. Замисляли ли сте какво наистина ви липсва?

Това за което може би най-много копнеете е близост? Независимо дали имате семейство или прекарвате дните си повече в уединение или на гишето в някоя социална служба, душата ви копнее за една истинска пълноценна връзка. И няма как да е по друг начин защото  чувството на близост и любов захранват душата като със слънчева светлина, създават ви усещане за хармония и смисъл. Позволяват ви да израствате и в същото време ви дава сили да  приемате изпитанията на живота с мъдрост и кураж. Ставате по- успешни, чувствате се ефективни. Колкото по- споделени са вашите чувства с партньора ви, толкова по- уверени сте и вие. Точно това ви помага да оцените по-добре отношенията си с другите хора, с които се вплитате във великолепната тъкан на живота.

Нашето тяло не е само биологична машина, то не се нуждае единствено от кислород и от храна. Личността ни има потребност от топлина и приемане, от онази любов която носим в душите си и сме готови да споделим с любимия. Това великолепно чувство, което е също като глътката въздух и като вкусния залък хляб омесен от ръката на любима жена. Споделената любов ни дава не само приятно усещане, но и ни вдъхва нов живот, тя е неоценим източник на енергия. Нашият копнеж към другия, щастливата ни среща с него, фундаментално променят биохимията на организма ни. Учени твърдят, че чувството на любов, което изпитваме към партньора си, променя ключови аспекти на клетъчната архитектура, които от своя страна влияят на нашето здраве и самочувствие.

Те са определящи и за нашето щастие. Умението ни да се свързваме с хората около нас е едно от условията, което влияе на житейското ни благополучие. Колкото и странно да ви звучи вашето здраве и дълголетие, не зависят само от високия ви стандарт на живот. Основното което е определящо са вашите взаимоотношения с другите e чувството на любов, което можете да преживеете съвместно. А копнежа да се свържеш през емоциите си с другия, остава. То е неделима част от живота ни и си струва да го преживяваме ежедневно.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

От витринатавиж всички

1
В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към...

Стилътвиж всички

0
В женския гардероб шаловете се използват не само като аксесоар, който изпълнява практическа функция (защита от студа), но и като декоративен елемент. Уникалността на този...
Открий ме в спорта