My Weblog: kutahya web tasarim umraniye elektrikci uskudar elektrikci umraniye elektrikci istanbul elektrikci satis egitimi cekmekoy elektrikci uskudar kornis montaj umraniye kornis montaj atasehir elektrikci beykoz elektrikci

Личности

Баритонът Александър Крунев получи наградата на Съюза на българските музикални и танцови дейци „Златна лира“ за 2018 г. Солистът на Държавна опера – Бургас беше награден на церемонията на Съюза на 11 ноември. Крунев бе номиниран от директора на бургаската опера доц. д-р Александър Текелиев и Съюзната организация на солистите при Държавна опера – Бургас по повод тридесетгодишнината от началото на музикалната му кариера.

Александър Крунев завършва СМУ „Любомир Пипков“ – София, специалност „пеене“, а след това – ДМА „Проф. Панчо Владигеров“ – София, вокален факултет, в класа на проф. Илия Йосифов. Учил е и при Никола Николов и баритона Сабин Марков. Последният му вокален педагог е Гена Димитрова. Първите му спектакли са в малки роли в Софийска опера и балет. Дебютът му в централна роля е още като студент в ролята на Жорж Жермон в операта „Травиата“, постановка на Държавна опера – Пловдив. От тогава до днес репертоарът му е нараснал със седемдесет роли. Дългогодишен солист на Софийска опера и балет. От 2008 г. е солист на Държавна опера – Бургас. Гастролирал е в цяла Европа, Америка, Япония, Корея, Мароко, Алжир. Носител е на награда „Златно перо“ за постижения по случай Деня на славянската писменост и култура.

46171932_10215738233203126_2350468191865536512_n

Международната морска спасителна федерация /IMRF/ организира онлайн гласуване за носителите на приза за цялостни залуги в търсенето и спасяването на хора по море в световен мащаб или както популярно е наречена наградата – Морски оскар. Бургазлията капитан далечно плаване Никифор Герчев е номиниран като финалист за получаване на отличието. Признанието той получава за цялостни постижения в морското хуманитарно спасяване. 

Гласът си за кап. Герчев можете да дадете на https://www.facebook.com/internationalmaritimerescuefederation/photos/a.836108453123098/2026343164099615/?type=3

Капитан Никифор Герчев е изпълнителен директор на Доброволческата организация Булсар за спасяване при морски катастрофи и бедствия. Има стаж във военния и търговския флот. Участвал е и лично е ръководил множество рисковани операции на море и високоспециализирани технически мероприятия, свързани с обезопасяване на морски инциденти и ликвидиране на последиците от аварии. Допринесъл е за спасяването на повече от двеста и петдесет души при различни застрашаващи живота им обстоятелства.

Церемонията по награждаването ще се състои довечера. Тя се провежда в рамките на Годишната регионална среща на европейските организации на Международната морска спасителна федерация, която ще се проведе в централата на Норвежката морска спасителна служба „RS Noatun“.

Веднага, след като бе обявено, че бургазлията е номиниран за присъждане на отличието, потърсихме капитан Герчев, за да коментира как приема предстоящото получаване на приза.

„Тази номинация за мен е голяма чест. Посвещавам признанието на моя роден град Бургас, на Висшето военноморско училище „Никола Йонков Вапцаров“, което съм завършил, на флота, където съм служил и разбира се, на моето семейство“, каза за e-Burgas.com капитан Герчев.

Гледайте церемонията за наградите IMRF 2018 на живо днес, 8 ноември 2018 г. от CET 19:00 (18:00 GMT), на канала на IMRF: http://bit.ly/imrfawards.

Автор Татяна БАЙКУШЕВА

Оригинално немско пиано „Зайлер“ дариха на Държавна опера – Бургас бургазлиите Албена и Евелин Градеви. Братът и сестрата получават пианото като наследство от своя баща, Нико Градев, който е бил хорист в операта до преди тридесет години.

Музикалният инструмент е поръчкова изработка и е изключително красив – с оригинални месингови свещници, ръкохватки и орнаменти, с декоративни масивни колони и с детайлни изящни декорации. Пианото е поръчано и изработено през 1882 г. за лелята на дарителите, Ирина Градева, от нейния баща. Семейството е било заможно, но в по-късен етап репресирано заради финансовите си възможности преди комунистическия период. Невъзможността да останат в града кара сестрите Градеви, заедно с Ирина, да потърсят по-добър живот в Русе, където тя е преподавала пиано. Но отдалеченото разстояние й е попречило да вземе със себе си подаръка от баща си, и така реликвата остава у брат й Нико. Той също има музикални интереси – хорист в „Родна песен“, а преди това и в хора на „Строителни войски“. Нико Градев е бил част от състава на операта още във времената, в които институцията не е имала собствен дом и е използвала сцената на Дома на нефтохимика.

За съжаление никой от следващите поколения не свири на пианото. Албена и Евелин Градеви свирят няколко години като деца, но техните наследници не проявяват интерес. Това, че на пианото не се свири, буди тъга у наследниците на Нико Градев. Те се отказват от идеята да го продадат, защото не са сигурни дали то няма да бъде поредната мебел в нечий дом. Затова решават да го дарят – на школа, на училище или на театър. Изборът пада върху Държавна опера – Бургас.

В момента пианото се съхранява в сградата на операта. След две седмици специално за него ще пристигне акордьор от столичен театър, който ще се погрижи за добрия му звук и ще даде указания за поддръжката му. След това инструментът ще бъде използван активно в постановки и репетиции на операта.

Ръководството на Държавна опера – Бургас, нейните солисти, хористи, балетисти и оркестранти изказват най-искрената си благодарност на дарителите Албена и Евелин Градеви за щедрото дарение! Благородният им акт ще бъде споделен с оперните почитатели винаги, щом тяхното пиано звучи пред публика!

IMG_20181031_121409

IMG_20181031_121502

IMG_20181031_121550

Снимка Татяна Байкушева

Престижната национална награда „Даскал Ботьо Петков“, която се присъжда ежегодно на изявени български учители, тази година се връчва на Добрина Топалова, преподавател в бургаското училище „Св. Св. Кирил и Методий“. Наградата е учредена от общонародната фондация „Христо Ботев“ и представлява плакет с името на Ботьо Петков, изработен от худобникаи скулптор Георги Недялков, както и почетна грамота.  

Добрина Топалова споделя в интервю за вестник „Труд“, че присъждането на приза истински я е изненадалало.

„Разбрах, че до награждаването се стига чрез дълга процедура, в която първото предложение е дошло от колегите ми. Но аз нищо не знаех за това. А колегите знаят и за най-светлите, и за отчайващите мигове в работата ми… В този човешки кръг остават най-точните отпечатъци от професионалния ти живот и няма начин някой отвъд него да е по-наясно за цената им. Това ме трогна. Усещането колко сме заедно“, споделя  учителката.

Повече за това как Добрина Топалова приема високата оценка, която е получила за своята работа, четете в интервюто с ностелката на отличието:

http://e-burgas.com/post/dobrina-topalova-prepodavatel-v-burgaskoto-uchilishte-sv-sv-kiril-i-metodiy-vajno-e-kak-a-ne-dali-rodinata-valnuva-uchenicite-9372

Апостол Карамитев е роден през 1923 година в Бургас и умира през 1973 г. по време на снимките на филма „Сватбите на Йоан Асен“, в който изпълнява ролята на Йоан Асен II.

Завършва Италианското училище в родния си крайморски град. Образованието си продължава в НАТФИЗ (ВИТИЗ) в класа на проф. Боян Дановски, а професионалният му път започва в театралната школа на Стефан Сърчаджиев. След като се дипломира през 1951 г., още същата година дебютира на големия екран с филма „Утро над родината“.

На 25 години се жени за колежката си Маргарита Дупаринова, от която има две деца – Момчил и Маргарита. Актьорът, който е един от най-значителните творци на съвременния български театър, притежавал удивителна за времето си сценична техника. Талантът на Карамитев блести на сцената на Народния театър, в заснетите роли в многобройни филми, а също и в преподавателската му работа във ВИТИЗ, където бил кумир за повечето студенти. „Всички знаем колко необикновен беше този бургазлия, българин и тракиец. Благодаря на съдбата, че съм била с него!“, каза съпругата му Дупаринова на една от панахидите за него.

Смъртта застига Карамитев по време на снимките на филма „Сватбите на Йоан-Асен“ и ролята се доиграва от Коста Цонев. Великият актьор, участвал във филмите „Това се случи на улицата“, „Рицар без броня“, „Любимец 13“, „Бялата стая“…, издъхва на 9 ноември 1973 г., покосен от рак на черния дроб. Доста след смъртта му голямата наша скулпторка, сценографка и приложничка Мария Ножарова, автор на костюмите за филма „Сватбите на Йоан-Асен“, сподели, че е затворила „невероятните му лазурни очи“. „Когато отидох в моргата, не беше обръснат. Явно никой не е искал да даде 10 лева. Аз го обръснах, плачейки…“, разкрива художничката.

Години след като завършил училище, спокойно можел да мине за римлянин. Когато още като млад актьор излязъл на сцена, красивата му външност ведно с таланта му му спечелили толкова почитателки, че два огромни куфара не му стигнали да побере всичките любовни писма, които получавал.

„Понякога ме болеше, че Апостол има толкова почитателки“, разкрива години след смъртта му вдовицата му Маргарита Дупаринова. Двамата се залюбили като сценични партньори. Отново на сцена Апостол връчил на избраницата си сребърна халка, символизираща предложението му за брак. Маргарита била две години по-голяма от избраника си, доста трудно заченала, ала родила почти едно след друго двете си деца – Момчил и Маргарита. Съпругът й имал две страсти в живота си – театърът и семейството. Нетипично за красив мъж с вид на бохем бил домошар. Докато децата му били малки, по няколко пъти на ден отскачал до вкъщи, за да ги наглежда или да им отнесе вкусни лакомства. Синът Момчил дължал името си именно на татко си. Докато бременната Маргарита играела в „Идеалният мъж“ на турне, Карамитев й написал, че ако роди наследник, той трябва да се казва Момчил, защото нямало по-мъжко име от това. „Когато Апостол водеше децата ни на куклен театър, вземаше и другите деца от кооперацията – спомня си Дупаринова. – Те му се подчиняваха безусловно.

Привличаше ги като магнит, даваше им пълна свобода, която те никога не обръщаха на слободия. Така се предаде и любовта към театъра и у Маргарита, и у Момчил.“ Остарялата вече актриса помни, че дори животните били привлечени от чара на Карамитев. „Че кой не се е влюбвал в Апостол Карамитев?! Даже и животните край него го харесваха“, казва тя.

В средата на 60-те Карамитев вече бил в разгара на славата си и не слизал от големия екран. Получавал всякакви роли – трагични, комедийни, откровено мелодраматични. Властта го обсипвала с комплименти и скоро Апостол станал най-младият “народен артист” в историята на социалистическата култура, заради което го намразили много негови изтъкнати колеги. Тъкмо тогава Апостол Карамитев жестоко се сдърпал с брат си – обикновен бръснар в Бургас, мълвят близки до артистичната фамилия. От края на 60-те чак до фаталната 1973-та, двамата братя не си говорели и избягвали всякакви контакти. „Оправиха се, когато стана ясно, че Апостол е болен“, твърдят от семейното обкръжение.

Трудно може човек да си представи Апостол Карамитев като инвалидизиран 80-годишен старец. На някои хора просто не им отива да остареят, те не го е желаят. „Не мисля да остарявам“, твърдял големият актьор и сякаш съдбата изпълнила личното му желание.

През 60-те години писателят Светослав Минков, тогава директор на издателство „Народна младежа“, го поканил да напише спомените си. Даже им бил избрал заглавието – „Книга за мене си“. Неочаквано колосът на родната сцена и кино се опънал: „Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!“, възразил ядосано Карамитев. „Води поне записки за живота си, за да ги използваш на стари години“, посъветвал го Минков. „Аз не мисля да остарявам, отвърнал му всенародният любимец. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…“ „Но без това не може, Апостоле!“, казал писателят. „Нека оставим на Бог да реши!“, приключил спора колосът на Народния театър.

Един от най-близките приятели на Карамитев е известният публицист и автор на „Разговори с Буров“ Михаил Топалов. Той е свидетел как още първите изяви на младия бургазлия го превръщат в звезда. И като по-възрастен и опитен го съветвал да се предпазва от претоварване, да отказва роли, за да не изгори без време. Давал му примери с Адриана Будевска и Кръстьо Сарафов, които са „пестили барута“, избирали са само суперроли и затова са се радвали на сценично и житейско дълголетие. „Не ме послуша. Вярваше, че има вечно силите на младеж… Помня, срещу Нова година вървяхме по бул.“Ал.Стамболийски“ И близо до един магазин за дрехи видяхме бедна женица – премръзнала, с мокри крака, със старо палто. Той влезе в магазина, купи едно дебело вълнено палто, калпак, чорапи, ръкавици и обувки на жената. Нежно сърце носеше. Апостол издържаше и двама бедни студенти…“, разказва Топалов.

Легендарният актьор не можел да отмине несгодите и на своите по-възрастни колеги. В София по това време се подвизавал един изпаднал артист – Караджата. Бил голям чешит, с дълга брада, спял по входовете или направо на голата земя. Караджата никога не се оплаквал. Държал се достолепно и с достойнство сякаш още е на сцената на Кърджалийския театър, където заради суровия си вид изпълнявал главно „страшни роли“. „Един ден вървяхме с Апостол по „Раковски“, спомня си Михаил Топалов, и пред „Славянска беседа“ той видя Караджата. Спря го. „Караджа – вика му, – днес взех два хонорара. Много ми са. Ето ти единия“. И мушна нещо в джоба на скъсания му балтон. „Не! – извика Караджата. – Не съм просяк. Не искам милостиня!“ „Това не е милостиня. Това е хонорар.“ „Апостоле, прекрасен мъж си, но аз милостиня не взимам!“, отсече Караджата, върна парите и си тръгна. „Боже, какъв човек!“, възхитено промълви Апостол.“

В столичните артсреди се носи и една легенда – поетът Николай Лилиев получил инфаркт и починал, четейки любовните писма до… Апостол Карамитев. Лилиев, който преди смъртта си няколко години бил драматург на Народния театър, поискал да „се зареди“ с вдъхновение от любовните писма, които получавал актьорът-красавец, тъй като по ирония на съдбата просто си нямал свои.

Карамитев е имал кръвни врагове сред колегите си напук на представата, че е най-обичаният роден актьор. Като една от най-ненавиждащите го в бранша открай време се слави Стоянка Мутафова. Стояна мразела до смърт слънчевия Апостол и дори не отишла на погребението му, под сурдинка се разказва в артистичните кръгове. Напрежението между двамата стигнало кулминацията си, когато през 1971г. Карамитев, който бил преподавател във ВИТИЗ, скъсал щерката на комичката – Мария Грубешлиева (Муки), на приемния изпит.

Любомир Кабакчиев е бил другият заклет враг на гениалния актьор. Двамата се ненавиждали до мозъка на костите си и непрекъснато се дърлели по време на репетиции в Народния театър. По онова време Кабакчиев заемал отговорен пост в Съюза на артистите и дружал със Стефан Гецов, придворния актьор на Тодор Живков и участник в ловната му дружинка. Когато Апостол Карамитев почина от рак на 9 ноември 1973 г., възникнала идея поклонението пред тленните му останки да бъде извършено в просторното фоайе на Народния. Любомир Кабакчиев обаче се опънал на идеята и употребил всичките си връзки, за да я осуети. Накрая ковчегът компромисно бил изложен във ВИТИЗ.

Съдбоносна е възрастта, на която си отива Апостол Карамитев – едва навършил 50 години. Сякаш някой отгоре чул молитвите му да си отиде млад и красив, да не претърпи мъчителните метаморфози на старостта.

Актьорът нито за миг не се откъснал от любимата професия – до сетния си дъх се снимал в „Сватбите на Йоан-Асен“. Единствено режисьорът Вили Цанков знаел от какво точно страда Апостол – рак на черния дроб. Самият актьор официално не бил предупреден от докторите, че му остава съвсем малко и стоически понасял всички несгоди по време на снимките. Епизода с първата сватба на Йоан с Мария (в ролята Невена Коканова) снимали на Алдомировското блато край гр. Сливница. „Беше много студено, ние преджапахме няколко пъти през ледената вода. Може би това ускори болестта на Апостол“, предполага колегата му Коста Цонев. По време на почивките Карамитев лягал на земята, превивайки се от ужасните болки в гърба. Един от операторите се опитвал да го облекчи с масажи, които според медицински лица оказвали тъкмо обратен ефект. Изтормозеният от ужасната болест актьор починал в непоносими болки и не успял да довърши ролята си.

След смъртта му били обсъждани два варианта. Снимките да се прекратят и заснетият материал да остане като документ за последната роля на гениалния Карамитев. Възприели обаче идеята филмът да се довърши със заместник на покойния – Коста Цонев. Цонев вече трябвало да играе две роли – Йоан-Асен и брат му Александър. „Сватбите на Йоан-Асен“ започна с монолог на днешния депутат към зрителитея: „Ще поискам от вас със силата на вашата фантазия да превърнете фиданката на моя талант в гората на Апостол Карамитев.“

Вдовицата на големия актьор Маргарита Дупаринова до такава степен чувствала живота си свързан с Апостол, че се опита да запази в тайна втория си брак с морски капитан, когото срещнала в санаториум. Уви, бракът на актрисата с десет години по-младия й втори съпруг продължил едва две години. Капитанът не успял да замени в сърцето й голямата й любов към бащата на нейните деца.

Автор: Полина МИЛОТИНОВА/blitz.bg

„Най-трудно е да застанеш на старта, после всичко се нарежда“

Бургас ще изпрати лятото с новия си бегачески фестивал „Бургас Рън„.  Площад „Тройката“ ще се превърне в притегателна точка за всички, които желаят да се включат в своеобразна туристическа обиколка на града, като се придвижат алтернативно – чрез бягане. Фестивалът е част от Европейската седмица на мобилността и ще се проведе на 16 септември. Всеки желаещ ще може да се регистрира за участие в една от трите дестинации – 1,5 км, 5 км или 10 км

Повече за бегаческия фестивал ни разказва неговият основен организатор Неделчо Андреев: 

Кога и как се роди идеята за фестивала „Бургас Рън“?

Всъщност в началото нямаше идея за фестивал. Ние сме група хора, които взимат участие в различни бегачески и триатлонски състезание из цяла България и чужбина. Никой от нас не е професионален атлет, напротив всички сме любилите на природата, бягането и бирата с приятели. В края на миналата година се събрахме и от дума на дума идеята започна да се заражда. Искахме да направим бягане в Бургас, само с една обиколка, в която да обиколим най-готините кътчета на града. Да дойдат бегачи от цяла България и да се забавляват докато тичат, защото и ние за това го правим да се забавляваме. Добре де, но само бягане не е достатъчно, нужно е да има музика, биричка и много хора. Тъй като събитието е под егидата на Европейската седмица на мобилносста ни хрумна, че можем да поканим и други „мобилни“ общности, музиканти, изложители и др.. Събирайки всички тези хора на едно място, бягането се превърна във фестивал.

Колко души участвате в организацията на събитието?

Основният екип е от 6 човека, но ни помагат и много други хора. Рамо до рамо с нас работят екипи от Община Бургас и ОИЦ – Бургас. Изключително сме щастливи, че всеки ден някои ни пита „Мога ли да помогна с нещо?“ или „Обади се като ти трябвам!“. Най-трудно е на старта на нещо ново, но сме по-спокойни, когато знаем, че не сме сами. В дните около „Бургас Рън“ десетки доброволци ще се притекат на помощ за сбъдването на първия бегачески фестивал в Бургас.

Има ли вече интерес към фестивала? 

Интерес има като много хора от Варна, Сливен и други силни бегачески градове ще дойдат специално за фестивала. Бургаските бегачи ще се включат много силно, както и всички общности ангажирани по един или друг начин с фестивала – скейтъри, ролести, артисти и др. „Тройката“ е най-централното място на града затова много ще се радваме и случайно преминаващите хора да се включат във „Бургас Рън“.

В коя от трите дестинации да очакваме най-много бегачи? 

За момента най-много заявки имаме за дистанциите 5 и 10 км, но и на 1.5 км. за деца и родители с колички се записват все повече хора. „Бургас Рън“ не е състезание, а начин да покажем как можем да се забавляваме и прекарваме време с приятели, придвижвайки се по различен начин, дали със собствените си крака или с помощта на алтернативно превозно средство. 

Какви са амбииците за развитието на фестивала през следващите години?

Идеята за „Бургас Рън“ е да подтикне все повече хора да прекарват все по-активно ежедневието си, като покажем, че това всъщност е забавно, здравословно и дори пестящо време. Фестивалът е направен от общности за общности. На къде може да расте? Ами никой от нас не предполагаше до преди няколко месеца, че ще прави фестивал този сепмтеври, а по-нататък кой знае…след 5, 10км. защо не полумаратон (21 км.), и дори цяло маратонско тичане (42 км).

За кого е подходящ „Бургас Рън“? 

Не мисля, че ще сбъркам, ако кажа за всички. Подбрали сме дистанциите така, че да са достъпни за хора от всички възрасти и нива на подготовка или дори с липса на такава. Разбира се, на които не му се тича може да дойде, за да пробва някой трик на скейт или да покара алтернативните средства за придвижване на нашите изложители. Или просто да си постои с нас на центъра, да се любува на демонстрациите и музиката с биричка в ръка.

Какво бихте казали на хората, които се притесняват да участват или мислят, че трасетата не са им по силите?

Бих казал, че абсолютно ги разбирам. В момента, който застанете до стотици хора преди началото на бягането, всички съмнение изчезват. Огледайте се – всеки е почнал от някъде. 1км, 3км и т.н, а много хора имат или са имали същите опасания като вас. Елате и пробвайте! Кой знае – може бягането да се превърне във вашия начин за придвижване, развлечение, здраве. Познавам много хора, чийто живот се промени коренно, след като се захванаха с тичане. Най-трудно е да застанеш на старта, после всичко се нарежда.

Сайтът e-Burgas.com е официален медиен партньор на „Бургас Рън“

Рикардо Тоскани

Едва ли има човек, който да е посетил град Бургас и да не му е направило впечатление, поне малко, отличаващата се и уникална архитектура на сградите, разположени на централните улици. Но едва ли са много хората, които са се питали каква ли е историята зад всяка една от тях. Някои може би биха разпознали средиземноморския неокласически и сецесионов стил.

Но как започва всичко?
След Освобождението Бургас застава на първо място след София по относителен дял на темпове и мащаби на развитие в сравнение с други български градове. Развитието намира израз в приетия през 1891 година първи строителен план на Бургас. Той затвърждава изграждането на нови обществени сгради по западен образец в града, което променя неговия ориенталски облик. Още през 1881 година е изградена градската библиотека, през 1891 Морската градина и през 1897 катедралата „Св. св. Кирил и Методий“.
Точно катедралата „Св. Св. Кирил и Методии“ днес ме накара да се позамисля как е била построена и защо точно така изглежда. След няколко справки в Интернет, установих, че нейната архитектура е дело на италианеца Рикардо Тоскани. Точно така, италианец. Това предизвика голямо любопитство и не провокира да се поразровя още повече в някои архиви. Така стигнах до трудовете на Проф. д.и.н. Иван Карайотов.

Кой е Иван Карайотов?
Иван Карайотов е български историк, филолог и археолог и един от най – видните изследователи на Бургаския регион. Роден е на 20 декември 1941 г. в село Лозен, Хасковска област. Завършва гимназия в Бургас. От 1963 до 1965 г. следва пет семестъра теология в Духовната академия “Св. Климент Охридски”. През 1971 г. завършва Софииския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност Класическа филология, след което две години работи като археолог в Градския музей в Сандански. От април 1972 г. е завеждащ отдел „Археология“ в Областния исторически музей в Бургас. През 1974 г. Карайотов е избран за научен сътрудник по антична археология. В 1985 г. той защитава кадидатска дисертация, а шест години по-късно и докторска. И двата му доктората са посветени на месамбрийското монетосечене. От 1996 г. Карайотов е старши научен сътрудник ІІ степен, а от 2003 ст. н. с. І степен в Регионален Бургаски музей.
От декември 2005 г. Иван Карайотов е професор по антична археология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и преподавател по класическа археология и други археологически дисциплини. През 2001 г. е избран за Почетен гражданин на град Бургас.[1]
През 2011 г. издава заедно със Стоян Райчевски и Митко Иванов книгата История на Бургас. От древността до средата на ХХ век.
Без изненада успях да открия в неговите трудове още повече историческа информация за този мистериозен /поне за мен/ италианец Рикардо Тоскани.
Професор Иван Карайотов разкрива дори още по – изненадващи факти около живота на Рикардо Тоскани.

А ето какво пише той за Рикардо Тоскани:

Изключително голям е приносът на арх. Рикардо Тоскани (1857-1828) за урбанизацията и модернизацията на Бургас. Името на този италианец много често се споменава в бургаските печатни и електронни медии. Някои от къщите, проектирани от него, сега са ресторанти (Родевата и Бозвелиевата) и техните собственици непрекъснато повтарят името на този именит проектант, когато рекламират заведенията си. Но, колкото и често да звучи това звучно италианско име в общественото пространство, толкова фактите от биографията на неговия носител остават засенчени от легендата. За определени моменти от неговия живот досега са писали историкът на бургаската архитектура арх. Атанас Сиркаров и неуморната изследователка на живота на забележителните бургаски личности Веселина Казакова. Те засягат преди всичко дейността на арх. Тоскани в Бургас, а животът му преди идването му тук веднага след Сръбско-българската война (1885 г.) досега винаги е оставал в сумрака на изминалото време.

Рикардо Тоскани

Напоследък с помощта на художника Кольо Кехайов успях да получа информация за рождената дата и месторождението на именития бургаски архитект. Според далечната потомка на Тоскани госпожа Марсела Щерн от Виена, той е роден на 4 септември 1857 г. в градчето Индуно Олона (Induno Olona), което се намира в областта Ломбардия, недалеч от провинциални център Варезе, близо до границата с Швейцария. Когато Рикардо се ражда, днешна Северна Италия била владение на Австрийската империя, но в ранната му младост през 1876 г. австрийската зависимост е отхвърлена.

Точната дата на пристигането на Рикардо Тоскани в България засега остава неизвестна. Можем да предположим, че след завършване на политехническо образование в Италия той е пристигнал в нашето Отечество през 1883 г. Тогава именно, след подписване на конвенция между Австро-Унгария, Сърбия, България и Османската империя се продължава строителството на международната ж. п. линия в сектора от Саранбей (Септември) до София. След тази дата италианското дружество „Виталис” предприема строителни дейности и голяма група италианци, ръководени от инж. Бартел, пристигнали в България. Сред тях със сигурност е бил Рикардо Тоскани, който трябва да е бил един от лидерите сред своите сънародници. До този извод стигаме на базата на свидетелството на военния историк генерал Йордан Венедиков, който в книгата си „История на доброволците от Сръбско-българската война – 1885 г.”, издадена през 1935 г., на стр. 120 отбелязва героичното участие на италианските работници във военните действия срещу подтикнатото от Австрия нахлуване на сръбски войски в България. Тогава 70 инженери и работници сформират италианското Дружество за взаимопомощ (Mutuo Soccorso) и заедно с цялата си техника и голямо количество санитарни материали се присъединяват към защитниците на току що обединена, макар и частично, България. Председател на Mutuo Soccorso бил Рикардо Тоскани и това говори за неговия организаторски талант, който той тепърва ще проявява при урбанизирането на Бургас.

Генерал Венедиков подчертава великодушието и безкористния ентусиазъм на младите италианци като изтъква отказа им от обезщетение в полза на семействата им, в случай че загинат в сражение. На първо място в съчинението на Венедиков фигурира името на ръководителя на италианските доброволци Рикардо Тоскани.
С техническите си средства и с уменията си на санитари италианците допринасят за спасяването на голям брой ранени в сраженията при Сливница и Пирот. Някои от тях загиват в името на България. След края на войната италианският крал Умберто І (царувал от 1878 до 1900 г.) удостоява със специален медал за гражданска доблест знамето на италианската доброволческа дружина Mutuo Soccorso. На лицевата страна на медала е гравиран гербът на Италия и с големи букви е написано “AL VALORE CIVILLE” („За гражданска доблест”), а на опакото в дъбов венец с панделка специално е отбелязано, че медалът е за знамето на Дружеството за взаимопомощ: “ALLA/ BANDIERA/ DELLA SOCIETA/ IN M(utuo).S(occorso) FR.A GLITALIANI /IN BULGARIA („На знамето на Дружеството за взаимопомощ на италианците в България”) и с малки и големи букви е гравирано: “Campi di Battalia/ da Slivniza a Pirot/ 18 al 29 Nov. 1885” („На бойните полета при Сливница и Пирот/ от 18 до 29 ноември 1885 г.”). Датите на тези сражения, които са широко известни, всъщност могат да ни послужат като „граница, след която” (terminus post quem) Рикардо Тоскани е дошъл в Бургас. Това би могло да стане в 1886 г.

Медалът, с който италианският крал Умберто І награждава знамето на италианските доброволци, ръководени от Тоскани по време на Сръбско-българската война.

Лидерските качества на арх. Тоскани се проявяват и при строежа на бургаската катедрала „Св. Св. Кирил и Методи”. Освен с проектирането й той се занимава и с организирането на определени строителни операции. Една от тях е организирането на група италиански каменоделци, които се залавят с оформянето на декоративните архитектурни детайли. В книгата си „Светилото” Вида Буковинова споменава имената на повече от 10 италиански работници, но нито едно от тях не съвпада с имената на доброволците от Mutuo Soccorso цитирани от генерал Венедиков. Авторката на книгата за църквата „Св. Св. Кирил и Методи” е издирила изключително ценна фотография, в центъра на която виждаме младия арх. Рикардо Тоскани със свитък на чертеж в ръка. Вдясно от него виждаме отец Максим Фратев, който е председател на Църковното настоятелство по време на строителството. На снимката пред тях са митрополит Гервасий и бургаските първенци: Димитър Бракалов, Сава Хаджидечев, бащата на поета Вен Тин Константин Тинтеров и др. Присъстват също така италиански и български строители. Отпред са насядали дечица – тогавашното бъдеще на Бургас. Присъствието на Негово Преосвещенство владиката Гервасий е показателно за датирането на снимката. Той става сливенски митрополит през 1897 г. Италианските работници и няколко вече оформени каменни детайла могат да се считат за доказателства, че снимката датира от един по-късен момент от самото началото на строителството. Въз основа на храмовия архив Буковинова пише, че те са работили през 1898 и 1899 г. С голяма доза сигурност можем да твърдим, че тази ценна фотография датира от 1898 г.

Италианският консул в града и началник на Фаровата служба от Босфора до Констанца Йосиф Бонал насърчавал младия архитект да проектира и строи много други обществени и фамилни сгради в Бургас. Подписът му стои под проектите на редица красиви сгради в Бургас – хотел „Империал”, „Модерен театър”, къщите на Йови Воденичаров, д-р Миркович от Сливен, двете къщи на Йонидис, къщите на Иван Хаджипетров, Исак Презенти, братя Калиманови, Стефан Родев и др.

Рикардо Тоскани (в центъра със свитък) при строителството на катедралния храм „Св. Св. Кирил и Методи”. Вдясно от Тоскани отец Максим Фратев, Георги Генчев Бургазлиев, Ненко Попов и италиански работници.

Художникът Кольо Кехайов ми предостави една скица от проекта на къщата на началника на Бургаската пожарна Руси Кожухаров. На този чертеж четем: : „Съставилъ Р. Тоскани”. Интересно е, че архитектът се подписва едновременно на български и италиански. Това недвусмислено говори за неговата дълбока любов към България и преди всичко към нашия град. Според Веселина Казакова Тоскани е бил женен за българка. Той съвършено ясно е съзнавал, че неговата личностна реализация се е осъществила преди всичко в Бургас. Сега, когато потърсиш името му, изписвайки на търсачката на „Гугъл” неговото име на италиански, то не се появява. Става обаче очевидно, че в малкото му родно градче Индуно Олона (Induno Olona) е роден само един знаменит състезател по колоездене – Луидже Ганна (1883-1953), станал шампион при Обиколката на Италия през 1909 г. За бургаския архитект Рикардо Тоскани, колкото и да търсиш, няма нито дума. В края на живота си, болен от туберкулоза, с надежда да оздравее, заедно със сина си той отива в Котел и там днес почиват останките на този знаменит бургазлия, вградил завинаги сянката си в най-представителната сграда на Бургас – катедралата „Св. Св. Кирил и Методи”.

Скица от плана на къщата на Руси Кожухаров (сега Музей „Петя Дубарова”) с подписа на Рикардо Тоскани. В тази къща са родени и израснали художникът Иван Кожухаров (1934-1994) и поетесата Петя Дубарова (1962-1979).

На неговият труд дължим над сто от обявените за паметници на архитектурата сгради в Бургас. Едно от малкото изключения е внушителната сграда на Българската народна банка от 1912 г., която не може да бъде отмината, като тръгне човек по ул.”Александровска”. Разполагаща се на огромна площ от цяла пресечка, банката излъчва удивително спокойствие, несмутено от бароковата украса, а мансардният ѝ покрив, обшит с люспеста ламарина, и кубето с шпил над главния вход, изглежда, са любими елементи от еклектиката на много други архитектурни бижута. Откриваме го като акцент на следващия властен елемент от общия ансамбъл по улицата – “доходната” сграда, построена около 1900 година по проект на Тоскани за гръцкия търговец С. Стефанов и използвана от Френско – белгийската банка, вероятно като партньор в проекта. Строгата геометричност е разнообразена с флорални мотиви за декорация на прозорците и с парапети от тънко ковано желязо, а кръглите мансардни прозорчета са емблема на италианския архитект.
Най – впечатляваща поне за мен история има построяването на църквата „Св. Св. Кирил и Методии.
А ето какво открих за нея още …

Катедрален храм „Св. Св. Кирил и Методии“.

Историята на храма “Св. Св. Кирил и Методий” е впечатляваща. През далечната 1874 година на площада имало малка дървена църква – пристройка към дома на свещеника поп Георги Стоянов. Той бил един от първите, които се опитали да отхвърлят гръцкото влияние в региона. Започнал да води църковни служби в собствената си къща, която пригодил за храм. Бургас тогава бил елинизиран град. Властите счели дейността на поп Георги за опасна и го изпратили в Айтос. Многократно викан на разпити относно революционните си идеи, при едно от пътуванията за Бургас, свещеникът починал. Бургазлии му отдали почит, наричайки улица с неговото име.

След Освобождението, на общоградско събрание през 1894 година, се обсъждала възможността, на мястото на малката църква да се построи нов голям храм. С протокол № 21 от 23 юли 1895 година, създаденото църковно настоятелство взело окончателно решение за строежа. Богослужебните предмети били пренесени в сградата на близкото училище “Княгиня Клементина” /днешното СОУ “Св. св. Кирил и Методий”/ , стаи от което временно щели да служат за молитвен дом.

Автори на проекта са италианският архитект Рикардо Тоскани, тогавашният окръжен архитект А. Карамалаков, арх. Г. Козаров, арх. Д. Майсторов, арх. Св. Славов, инж. арх. Хр. Станишев и др.
Започнало събирането на средства за градежа. Първите дарители, които се отзовали на инициативата, били богатото семейство Хаджипетрови. Последвали ги и други видни граждани: Йови Воденичаров, д – р Цони Тонев, д-р Ношков, сливенският митрополит Гервасий, Кирил Берлинов и много други. Парите, събирани от дарителите, били в златни турски лири. Строежът започнал през 1896 година и в него взели участие най – добрите местни и външни майстори – строители, дърворезбари, иконописци. За изработката на колоните и украсата от камък в града специално били поканени италиански каменоделци.

Някои от събраните дарения били предметни: сребърни чаши, свещници, кандилници, копринени и сърмени свещенически одежди, икони. Имало дарители, които изявявали желание да покрият разходите за изработка на определени части от църквата- южната и северната врата, олтара, иконостаса, изографисването на стените. Средства дошли и от Окръжната постоянна комисия, църковни приходи и държавен кредит.
Издигането на църквата станало с голямата помощ, оказана от тогавашния кмет Димитър Бракалов.
Храмът е строен като катедрална църква – трикорабна с централна апсида. Куполът лежи върху висок, дванадесетостенен барабан с прозорци. В западната част на храма има две камбанарии, които са достъпни чрез вити стълби. Стените са иззидани от красивия сиво – зелен камък айтоски андезит. Три великолепни корниза обримчват сградата отвън.
Иконостасът се състои от фриз от малки /апостолски/ икони с резбовани рамки, царски ред икони, дърворезбена лозница и венец с разпятие. С дантела от дърво е покрит и архиерейският трон. Дърворезбите са правени през 1947 година и са дело на майсторите Атанас Кавръков от Сливен и Крум Кошаревски от София.

В заключение мога само да добавя, че обликът на град Бургас до голяма степен се дължи на любовта на един италианец към България.


източник:

Блогът на Константин Бъчваров by http://cbachvarov.com


 

 

Община Бургас има нов, изключително красив и достолепен почетен знак, който е с най-висок ранг сред всички останали. Негов първи носител и кавалер на „Сребърния кръст на свети Николай“ утре официално ще стане композиторът Тончо Русев. За съжаление, здравословното състояние не му позволява да пътува на дълги разстояния, затова отличието ще получи член на неговото семейство.

Тончо Русев е роден на 20 април 1932 година. Той е един от най-обичаните български композитори, създал повече от 1000 песни, които се пеят от няколко поколения. Любовта към музиката идва от баща му, който свири на акордеон и мандолина. През 1955 г. Тончо Русев завършва висшето училище със специалност „Тромпет“ в класа на проф. Карпаров.

Професионалният му път в началото е свързан със симфоничните оркестри на Бургас, Перник, Софийската опера и др. През 1957 г. e един от основателите на оркестъра на Сатиричния театър, а през 1960 г. е в първия състав на Биг бенда на Българското национално радио. Няколко години по-късно с Димитър Ганев и Морис Аладжем основава оркестър „Балкантон“, в който свири до 1972 г. В периода 1972-1973 г. той ръководи отдел „Естрада“ към тогавашната Концертна дирекция. От 1980 г. до 1985 г. е на ръководна позиция като директор на дирекция „Българска естрада“. В началото на 90-те години работи като музикален продуцент на фирма „Мега музика“, а от 1996 г. е музикант на свободна практика. Тончо Русев е достоен член на Съюза на българските композитори.

В продължение на повече от четири десетилетия песните на именития Тончо Русев са изпълнявани от известни български изпълнители, като особено близко е сътрудничеството му с Лили Иванова и Васил Найденов.

Повечето от песните на Тончо Русев са създадени по текстове на български поети, като Елисавета Багряна, Иван Вазов, Ваньо Вълчев, Дора Габе, Атанас Далчев, Дамян Дамянов, Калин Донков, Георги Джагаров, Петя Дубарова, Евтим Евтимов, Павел Матев, Христо Фотев.

Освен поп музика, Тончо Русев композира детски песни, мюзикъли, музика към театрални и телевизионни спектакли, както и филмова музика.

Песните му са издавани в САЩ, Англия, Франция, Испания, Италия, Гърция, Турция, Русия и всички бивши социалистически страни.

Многобройни са наградите на Тончо Русев в български и международни конкурси, като „Златният Орфей“, „Песни за Бургас, морето и неговите трудови хора“, „Тракия Фолк“, „Мелодия на годината“, „Пирин фолк“, десет  пъти печели Пролетния радио конкурс, фестивалите в Париж, Токио, Виня Дел Мар (Чили), Дрезден, Сопот и др. През 1981 г. на фестивала „Златният Орфей“ получава Голямата награда за цялостно творчество. През 2007 г. получава награда за цялостен принос към балканската музика на „Охрид фест – Охридски трубадури“. Същата година получава и орден „Стара планина“ за изключително големите му заслуги към Република България в областта на културата.

Още снимки

 

Снимка: blitz.bg

„История на България“ на Петър Богдан не променя миналото, а трябва да промени бъдещето“. Това каза днес в Благоевград проф. д-р Лилия Илиева, откривател на ръкописа, цитирана от БГНЕС.

Между историята на Паисий и тази на Богдан не трябва да има съревнование, а само съпоставка и то само от учени. Трудът на Богдан представя България пред Европа и е предназначена за европейския читател, допълни Илиева.

Поради големия интерес към откритието й, днес преди обяд бе дадена пресконференция в ЮЗУ „Неофит Рилски“.

Показано бе ксерокопие на ръкописа и бе представен екипа, с който проф. Илиева е работила по проекта: гл. ас. д-р Любка Ненова, д-р Красимира Хаджиева, доц. д-р Лъчезар Перчеклийски, доц. д-р Радослав Цонев, доц. д-р Гергана Падарева-Илиева, гл. ас. д-р Биляна Тодорова, гл. ас. д-р София Мицова. Ръководител на проекта е проф. д-р Илиева, като в изследването участват още Маргарет Димитрова от Софийския университет и д-р Андрей Бобев – лектор в ЮЗУ и член на Кирило-Методиевия център.

„Всеки член на екипа е работил с различна задача, като проф. Илиева достига до откритието. Тя пътува в Далмация и Модена, където всъщност намира ръкописа”, каза в началото на пресконференцията проф. д-р Магдалена- Панайотова-Костова-декан на филологическия факултет.

1512396445-1512036750-rghh

„Учудена съм от въодушевлението върху този стар текст. Мислех, че разглеждането и публикуването му е чисто научен въпрос. Оказа се, че има и много голям обществен интерес”, каза встъпителното си слово откривателят на ръкописа проф. д-р Лилия Илиева.

Този интерес й напомнял на едно старо събитие от професионалния й живот.

„Пак беше свързано с работа по един проект и тогава се правеха връзки между науката и търговията. По този повод ръководителката на катедрата попита „Вие какво ще продавате?“, а един мой колега ѝ отговори, че има неща, които не се продават. Сега разбирам, че той е бил прав, защото виждам с какво внимание българите се отнесоха към този текст, който досега е бил буквално непознат. Находката „дойде“ при работата по един научен проект с колегите от катедрата по „Български език“. Задачата ни беше да изследваме нещо, което не се вижда, когато става дума за българската култура през XVI, XVII и XVIII век. Това са периодите на нашите интереси и това са времена, в които се е проявила европейската модерност в българската култура. Те се проявяват на различни места. Например първият българин, който е открил една стара печатница с кирилски букви във Венеция, е родом от Кюстендилско. Но някакъв своеобразен връх през XVII в. се постига в Северозападна България. Българите от този край получават възможност да се образоват в Западна Европа. Един от тези хора е Петър Богдан. Така тръгва неговият велик път на просвета и патриотизъм.

Петър Богдан нарича българите „моите сънародници“. Затова той е написал един труд на латински език. Аз се надявах, че ще го напише на друг език, тъй като той пише на една смесица от родния си диалект и южнохърватски. Преди нашето откритие Божидар Димитров намира един фрагмент на труда, който е бил редактиран и силно опростен. Пръв обаче Никола Милев прави изследване, с което се доказва, че съществува Историята на Петър Богдан. Милев намира данни, че през 1668 г. авторът е посетил Венеция с намерението там да отпечата своя труд, но не е имал финансова възможност. Отпечатването е било около 30 секуди, което не е никак голяма сума, но Петър Богдан не е разполагал с нея. Бакшич търси съдействие от Конгрегацията-обединение на католически общини в рамките на един орден, работещо за пропагандирането на католическата църква, която отпуска средствата за печата. Така ръкописът попада у един хърватски филолог и духовник, подписвал се с името Джовани Пастрицио. Пастрицио по неизвестни причини е започнал да съкращава текста и да снижава стила му. Това, което досега е известно като фрагмент от текста, противоречи на духа на стила на съчинението, което е написано в духа на елитната за времето си европейска образованост. Важен източник, на който Петър Богдан се позовава, е Цицерон. Текстът е много труден за превод”, обясни проф. Илиева. Според нея в съчинението също така има множество цитати от старите римски автори.

„Петър Богдан прави и описание на град Томи, днес в Румъния, но авторът го представя като български град. За самия произход на българите Петър Богдан обяснява, че те са дошли от Волга. В географските си описания на България той употребява римските наименования на областите.

Данни за биографията има от многобройните му трудове и писма до Ватикана. Преди да стане известен неговият епохален труд, един автор от Ватикана – Петър Коледич, е написал една много ценна студия върху Петър Богдан и тя е основа за по-нататъшните изследвания, а той казва, че трудовете на Петър Богдан са първокачествен исторически материал и трябва да бъдат събрани, не само заради българите, но заради другите югославяни. Ръкописът на „История на България“ е в единствен екземпляр. Ръкописът след смъртта на Богдан все пак е бил издаден от Венеция в книга. Авторът се е подписал по различен начин. И целта на нашето изследване беше разкриването на някои български първо-печатни книги, сред които се появява и „Историята…”. Петър Богдан има заслуга и за това, че представя за първи път в Европа съчинение на Патриарх Евтимий.

Има и други първопечатни книги, които не знам колко на брой са. Предстои и тяхното изследване”, допълни откривателката. Тя поясни, че ръкописът на Петър Богдан все още не е преведен изцяло от латински.

„Целта на Петър Богдан е била да представи пред Европа българите по начин, който ще се приеме добре от европейците. Затова и той е показал себе си като културен човек, който познава римската старина. Той е показал, че българите се вписват в европейската християнска рамка. Той се цели върху висшите политически кръгове в Европа, пред които очертава географските граници на българите. Очертава границите спрямо старите римски провинции, като подчертава, че това са български земи. Той е написал за европейския читател този труд, както и за българския интелектуален елит през XVII век”, поясни проф. д-р Илиева.

Според нея в никакъв случай не става дума за противопоставяне, пази Боже, между други подобни по-късни трудове.

„Съпоставки между „История славянобългарска“ и „История на България“ могат да бъдат правени само от специалисти. В никакъв случай не може да се отрича трудът нито на единия, нито на другия автор и това как единият пише за ползата от историята.

Това, което пише великият Паисий, както и сам казва, е предназначено за хората – орачи и копачи и прости занаятчии. Но делото на Паисий се е появило поради други исторически интереси.

Ние имаме някаква обща представа за правописа. Цялостен превод предстои от латинистите. Ценно обаче е, че Петър Богдан пише за Кирил и Методий, как в цяла България се използва азбуката, която се нарича „Кирилска”. А за мен беше радостно, че в цяла България се използва азбука! Говорим за грамотност”, каза още проф. Илиева.

Отговаряйки на репортерски въпрос тя обясни как е достигнала до откритието си: „Това беше един дълъг път, помогна ми добрият шанс, четейки описа на една частна колекция, прегледах съдържанието на един сборен ръкопис, и на предпоследно място и най-обемист беше нашият. След това следва трактат от съвсем друг автор. На нас ни трябва не да си променим историята, а да си променим бъдещето. Да не очакваме от историята някаква материална подкрепа. Хубаво е, че имаме толкова ценен и изискан труд от човек с високо образование. За мен е гордост, че е имало българин с такова образование на равнището на Европа”, категорична бе проф. Илиева.

Според нея Божидар Димитров е направил много за популяризирането на Петър Богдан. „Авторът обаче е много по-известен в Румъния, защото е ценен за тамошната наука. Оставил е много ценни трудове при посещението си в княжевския двор – писал е впечатления, описания. За жалост една американска славистка, която казва, че Богдан е от Дубровник и само се е заселил в България, което въобще не е вярно”, завърши проф. д-р Лилия Илиева.

Източник: Blitz.bg

За първи път публично ще бъде показано оригиналното завещание на най-големия дарител и благодетел на Бургас – Александър Георгиев Коджакафалията. Безценният документ е акцент в изложбата „Завръщане въ стария Бургасъ“, която е посветена на празника на града – Никулден.

Експозицията ще отвори врати на 6 декември от 09.00 часа в зала „Александър Георгиев Коджакафалията“ на Културен център „Морско казино“, а по случай градския празник Общината предоставя възможност на бургазлии да я разгледат безплатно.

В книгата се вижда, че на 20 юли 1911 г. Коджакафалията застава пред нотариус Никола Ц. Шишков, за да състави завещанието си, с което прави дарение за над 130 000 златни лева (днешната стойност на дарените имоти се оценява от няколко десетки до няколкостотин милиона лева).

Той дарява на Катедралния храм в Бургас „Св. Св. Кирил и Методий“, на българската болница „Евлогий Георгиев“ в Цариград, на благотворителното дружество „Милосърдие“ за построяване на старопиталище и сиропиталище, на църквата и училището в родното си село Дюлгерий (днешно село Зидарово) и на много други институции и бедни хора.

Нивите му, които са били на мястото на днешния ж.к. „Братя Миладинови“, са разделени на парцели и дарени на безимотните и бедни граждани, за да построят свои домове. Общо дарените площи осигуряват дом на над 600 души, а косвените ползи от даренията облагодетелстват десетки хиляди хора.

В завещанието са включени и неговите дюкяни (на бълг. ез. магазини и занаятчийски работилници), като изрично се заръчва те да не се продават, а печалбата им всяка година да се раздава на всички, които имат нужда, независимо от тяхната народност и вероизповедание.

Друг уникален експонат, включен в изложбата, е Нотариалната книга с актове, в която са вписани парцелите, дарени от Александър Георгиев на бедни бургаски граждани. Книгата е специално обособена – т. е. в нея има само актове за даренията, направени от Коджакафалията.

Общо в книгата са вписани 274 нотариални акта. В периода от 28.10.1911 г. до 30.12.1911 г. той дарява най-много парцели – 263, от 09.06 до 16.06.1912 г. имотите са 9, а дни преди кончината му през 1913 г. Коджакафалията дава още два имота. Основната заслуга за съхраняването на този безценен документален извор през годините имат нотариус Радойнова и съдия Златина Иванова.

Със своята дарителска дейност Александър Георгиев Коджакафалиятa оставя непреходна следа в развитието на града и заслужено получава името Бащата на Бургас (метафората е на историка и археолог проф. д-р Иван Карайотов).

Изложбата ще остане в Културен център „Морско казино“ до 26.01.2018 г. и може да бъде разгледана от понеделник до събота, между 10:00 и 18:30 часа.

Още снимки

 

От витринатавиж всички

1
В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към...

Стилътвиж всички

0
В женския гардероб шаловете се използват не само като аксесоар, който изпълнява практическа функция (защита от студа), но и като декоративен елемент. Уникалността на този...
Открий ме в спорта