Психологът отговаря: Смирението не е слабост на духа

Психологът отговаря: Смирението не е слабост на духа

В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на ka.peneva@abv.bg. 

Когато си преживял болката от поредната раздяла, а раната от думите за сбогом още кърви, преживяваш душевен срив.

Случва се много често и да обвиниш себе си за егоизма, за липсата на достатъчно мъдрост при взимане на важни решения. Чувстваш се съкрушен и онова силно чувство на воля и оптимизъм, което те е крепяло е отстъпило място на отчаянието. В пространството между поредната раздяла и новата среща, понякога човек преживява онази пречистваща самота, в която се опитва да предаде нова стойност на всичко случило се до този момент.

За съжаление страданието ни е нужно за да можем да преминем на един следващ етап на развитие и разбиране на живота си. Винаги в такива случаи човек се опитва да бъде покорен на случващото се и да го приема безропотно, давайки си сметка, че не е възможно всичко в живота да се контролира.

Основната промяна, която е настъпила във външните обстоятелства, налага и незабавна вътрешна промяна на личностни черти, без които пътят напред е немислим. Вярно, е че след всяка нова буря хората стават по-чувствителни но и по-смели и още по-подготвени да приемат новите урагани, които им предстоят. И винаги след поредното изпитание си обещаваме да сме още по-добри, по- самоотвержени, но в същото време и по-смирени. Смирени пред неизбежното, преизпълнени с добра воля и оптимизъм. Това няма нищо общо с нереалистичното ни разбиране да останем в неподвижно състояние и да очакваме от тук нататък да имаме само позитивни преживявания без да сме положили труд за това.

Нашата воля е основен фактор във всичко, което тепърва трябва да осъществим. В християнството смирението е добродетел, която отхвърля гордостта, а богоугодните хора се радват на всичко, което имат без да искат нищо повече за себе си. Пренесена тази идея в семейните отношения означава, човек да приема живота си такъв, какъвто е без да се опитва да налага промени, които са свързани пряко с човешкото му развитие и личностните му взаимоотношения.

От една страна това е добре, защото се отказва от идеята да променя човека до себе си и го приема такъв какъвто е, но от друга страна това е отказ от волята, която е заложена имплицитно във всяко едно същество да оцелява и да се развива в една не винаги добронамерена среда.

Когато човек дава обед за вярност той се отрича от собствената си желания в името на по-възвишена цел, каквато е любовта и хармонията в брака, така според някой религиозни източници се постига съвършенство. Подобен акт на себеотричане е свързан с потискане на егоизма и доброволна жертва в отдаване на себе си в името на другия, липса на чувство за собствена важност и демонстриране на превъзходство. Отсъства гордостта и високомерието. Тогава не искаш нищо за себе си, достатъчно ти е само присъствието на другия, цениш всеки един миг, наслаждаваш се на това, което имаш и преживявайки болезнения спомен на всички загуби в миналото си, ти се радваш и на малките жестове на внимание от любимия човек.

Това е валидно, но само, когато не сме склонни да искаме и очакваме нищо от живота. Много лесно е хората възпитавани в този дух е да станат жертва на недобронамерени партньори, които са готови да се възползват от наивната им доброта.

Едва ли има човек, който е готов да пренебрегне собствените си желания в името на един съвременен живот в който се изисква от него да бъде равноправен партньор или най-малкото да има собствено мнение и воля. И така двамата да склонят глава един пред друг и всеки да пренесе себе си в жертва на любимия. Тогава не е ясно кой ще бъде глава на семейството и кой ще носи отговорност в трудни моменти.

Неправилно е разбирането, че премълчавайки несъгласията си ще постигнем по-голяма хармония помежду си.

Смирението не е безразборно послушание и не е допустимо единия да натрапва действия на другия, които са в ущърб с личните му интереси.

Смирението не е слабост на духа и не означава, че човек трябва да бъде отстъпчив във всичко. Подобно поведение не означава страх, слабост, песимизъм или апатия. След като човек е преживял поредица от неуспехи и разочарования той не трябва да се оприличава с най-жалкото същество на света, с грешник, който с покорността си към господаря, трябва да изкупи своите предишни грехове в страдание и подчинение.

Не можем да определим смирението като бездействие или като удобна безпомощност. Някой го наричат мъдрост. Но каква е тази мъдрост, която мнозина не разбират, а други се възползват от нея? Най-красивото в усещането за смирение е спокойствието, което човек може да намери в състоянието на наслада и приемане, но не приемане на налаганата ни нечия воля, която е в противовес с нашите лични норми и ценности, а онова усещане за съгласие с целостта на другия и хармонията, която можем да преживеем по между си. Цялост в която има и красиви и не толкова красиви моменти, които правят дните ни по-пълноценни и по-смислени.

Дали ще изберем да се смирим или ще изберем да търсим своето стръмно щастие по пътя на личното си неудовлетворение, това ще реши всеки един от нас. Каквото и да изберем, винаги ще се прекланяме пред превъзходството на несъвършения свят, в който живеем и ще търсим примирие с трудностите в живота си.

Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Loading Facebook Comments ...