Катя Пенева-любовен психотерапевт: „Не мога да се понасям“

Катя Пенева-любовен психотерапевт: „Не мога да се понасям“

Не мога да се понасям, ненавиждам себе си. Всички хора около мен ме дразнят – родители, приятели, съседи. Все по-често мисля за самоубийство. Как да изляза от това състояние? Лекарства ще помогнат ли?

Целият ни живот е изпълнен със загуби и печалби. Често дефицитите, които се опитваме да компенсираме са повече от действителните ни победи. Постоянната ни битка за оцеляване и развитие в родината ни, на практика не ни дава свободно пространство, в което можем за малко да отдъхнем и да регистрираме постиженията, които са реални, но някак си се размиват във времето, в което се опитваме да преборим вечните си проблеми. В тежки периоди, можем да се почувстваме притиснати до стената, смазани от нещастията, които ни връхлитат едно след друго. Логично е да се чувстваш зле, ако в живота си нямаш подкрепата на любим човек или ако за дълго време не намираш изход в мрачния лабиринт на живота.

 Ненавистта е чувство на омраза, което ни дистанцира от света. Тя е вързана с желанието да се избегне, ограничи или унищожи всичко, което се мрази. В такива случаи околното пространство става чуждо и изпълнено със заплахи, свят в който няма домашен уют и празнични светлини. В следствие на неспособността за справяне с конкретни житейски изпитания, човек е склонен да намрази себе си и всички, които ежедневно го заобикалят. Но физическата изолация и отрицателните чувства не дават решение на неприятната ситуация, в която се е озовал човек.

Като професионалист винаги съм се възхищавала на хората, които сблъсквайки се с катастрофални за тях проблеми, не само, че не се предават, а и черпят сила от тях. В една и съща ситуация различните хора имат различни възгледи и различна нагласа. И като, че ли сме устроени да отделяме прекалено много време да анализираме и преживяваме емоционално негативните моменти в живота си, отколкото позитивните. Негативната интерпретация е свързана и с нашата ценностна система, с личния ни опит и с възгледите, с които аранжираме житейските несгоди Има хора, които са по-песимистично настроени и те са изключително податливи и на най-малките сътресения в живота си. Тези хора не отдават значение на позитивните преживявания, защото са верни на традицията, че „ Много хубаво, не е на хубаво“. Така се поддържа едно напрежение, което стимулира човек постоянно да бъде на нащрек, но и в същото време да е готов да преодолява с готовност поредното препятствие, което ще се появи в живота му. Но твърде голямото черногледство не е подходящ балансиращ подход за хора, които нескончаемо складират нерешените си проблеми. А решението на житейските ни трудности се намира в нашите нагласи, в личното ни отношение към тях. Може и „Никога да не свърши този ад“ или простичко и оптимистично „И това ще отмине“.

„ Целият ми свят рухва“, „Все по-често мисля за самоубийство“. Подобни изявления до голяма степен са свързани с крайно отчаяние и с липсата на реалистична цел и намирането на смисъл в живота. А „смисълът“ сам по себе си не е мистично явление и не се намира в далечния космос. Той е вътре в нас и ние сме тези, които трябва да го създадем. Всяко едно негативно събитие идва за да ни подари своята мъдрост и да обогати нашата индивидуалност. Дарява ни с нов опит, с който надграждаме нашата уникалност. Необходимо е само да вземеш травмите и да ги направиш част от своята обновена същност. Да обърнеш специално внимание на трудностите и да ги превърнеш в свой триумф, в отговор на всичко онова, което те е наранило и на тези, които са се опитали да те повалят.   

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Loading Facebook Comments ...